XXXVIII
Душата й от скръб простена.
Сълзи във погледа и ням.
В миг — тропот… Тя замря смутена.
По-близо… в двора!… Ето там
Евгений! „Ах!“ — тя припна, бледна,
от задната, врата погледна,
на двора в миг се озова,
отгдето с пламнала глава
побягна в тихата градина,
по мост, през драсти се провря,
край езерна и през гора,
през облак люляков премина —
и на скамейката едва
задъхана се прикова.
XXXIX
„О, боже, тук е той, Евгений!
Какво ли мисли той за мен?“
Сърцето в мъки спотаени
лелее смътен блян блажен.
Ту в жар гори, ту цяла в тръпки,
слухти дали ще чуе стъпки.
А недалеч от този кът
малини в храстите берат
и пеят хорово слугини.
(По заповед е песента —
щом пеят, ничии уста
не могат да ядат малини
Такъв на село е реда
и се опазва тъй плода.)
ПЕСЕН НА ДЕВОЙКИТЕ
Ой, девойки хубави,
ой, душици дружчици,
поиграйте, милички,
волно полудувайте!
Подхванете някоя
съкровена песничка,
към хорото весело.
Щом примамим момъка,
щом го зърнем някъде,
в миг ще се разбягаме
и ще се замеряме
с вишни и със ягоди,
и с малини алени.
Не подслушвай нашите
съкровени песнички,
не заглеждай нашите
лудории момини.
XL
И от вълнение обзета,
не в песента се вслушва тя.
Седи и чака тя сърцето
да стихне и смири кръвта,
да се отлей руменината,
да не трепери тъй ръката.
Но бузата гори, пламти,
сърцето лудо бий, тупти.
Тъй трепка бедна пеперуда
и бие шарени крила
на палавник в ръката зла;
тъй тръпне зайче след пробуда
и скрито в житото замре,
щом в храстите ловец съзре.
XLI
Съвзе се най-подир Татяна
и тръгна. Но едва възви
и спря, на място прикована:
Евгений там се появи.
Като видение пред нея
стои на пустата алея
със блеснал поглед. Тя замря
тъй, сякаш в огън изгоря.
Но за внезапната им среща
другари, сила нямам аз
да ви разкажа в този час.
Умора някаква усещам,
почивка иска мойта гръд,
пък ще довърша други път…
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
La morale est dans la nature des choses
