Ела, без друго аз те моля!
Е, що? „Добре.“ — Така кажи!
Бокала Ленски пресуши
и пак на свойта мила Оля
той взе да хвали прелестта.
Такава си е любовта!
L
Бе весел той. След две недели
(денят бе вече уточнен)
пред новобрачната постеля,
пред новия живот блажен
мечта щастлива го упива.
За тегота, печал горчива,
за грижи, свързани, с дома,
не си терзаеше ума.
Такъв живот не е по сгода
нам, враговете на Химен.
Допада той на Лафонтен,
ала сред нас не е на мода.
Но Ленски, бедният, бе цял
живот за този ден мечтал!
LI
Той бе обичан тъй безмерно
и тъй обичаше, щастлив.
Блажен е, който благоверно
напук на ум недоверчив
отдава се на радост жива.
Тъй пийнал пътник си почива,
тъй пеперуда от цветен
пий упояващ, чист прашец.
Горко на този, който знае
и вижда всичко отнапред —
и трезвен, хладен като лед,
за всичко съди и гадае
без увлечения, без страст,
на разума дал пълна, власт!
ГЛАВА ПЕТА
О, не знай сих страшных снов,
ты, моя Светлана!
I
Да, януари късна есен
лежа над голите поля;
тъй дълго чакан, сняг чудесен
в нощта на трети заваля.
На сутринта когато стана,
видя зарадвана Татяна,
че дворът цял е побелял,
цветарник, покрив, храст заспал,
прозорци със везби сребристи,
дървета в накити от сняг,
кресливи свраки — цял рояк
и хълм и бели, хълми чисти
блестят в килим от белота.
Навред — простор и яснота.
II
Ликува селянинът — зима!
Шейната впряга той чевръст;
кобилката глава заклима
и хуква криво-ляво в тръс.
И бричка устремно завива,
и пухкави бразди разрива,
на капрата седи в кожух
коларят, цял във снежен пух.
Наместил Шаро на шейната
и също като кон във впряг
един немирник рови сняг.
Премръзнала му е ръката.
И вижда майката това,
заканва му се със глава.
III
Но тези гледки за народа
едва ли ще ви възхитят.
Щом стане дума за природа,
загубва грация стихът.
Друг наш поет с пейзажи снежни,
преливащи в отсенки нежни,
от бога вдъхновен — възпя
във изумителна творба.
Той там — уверено говоря —
и с първи сняг ще ви плени,
с разходки тайни със шейни…
Не мога с него да се боря,
