колиба, простичка наглед
завеяпа със сняг отвред.
Прозорчето й свети ярко.
В колибката — и вик, и шум.
„Пристигнахме при моя кум —
нродумва той, — посгрей се малко!“
И в пруста, до самия праг,
я сложи и изчезна пак.
XVI
Дойде на себе си. Ни помен
от мечката. Лежи сама.
На сякаш панихиден помен
дочува близо там шума.
Какво ли всъшност става тука?
Поглежда през една пролука —
и що да види?! — В кръг
седят чудовища — шумят, ядат.
Глава петлешка има този,
а друг рога и вид на псе.
Наперен скелет се тресе
до вещица с брадица козя,
джудже с опашка, с бял калпак,
и полущърк-полукотак.
XVII
По-страшно чудо порази я:
на едър паяк язди рак.
Върти се върху гъша шия
кух череп със червен калпак;
ей мелница във танц прикляква
и махайки с крила, протраква —
лай, кикот, пеене, свирня,
човешки говор, тропотня.
В миг изумена вижда тоя,
що лятос, бе й се явил
тъй страшен, но и толкоз мил —
на нашия роман героя!
Сред гостите на тоя дом
към входа гледа крадешком.
XVIII
Той знак даде — те всички викат;
той пие — пият и гълчат;
засмее се — избухват в кикот,
намръщи вежди — замълчат.
Той тук е господарят, ясно;
не й се струва тъй ужасно
и тя, стаила дъх в уста,
открехва малката врата.
Но вятър лих нахлу тогава,
светилиикът е угасен,
а бесовският сбор — смутен;
Онегин с блеснал поглед става,
в миг стават всички — шум и вой.
И към вратата тръгва той,
XIX
Да бяга иска тя, но всуе!
Сковал нозете й страхът.
Да вика — кой ли ще я чуе?
Пресеква в гърлото гласът.
Евгений бутва с крак вратата —
и ето я сега момата!
А бесовете — шумен рой,
налитат с кикот, смях и вой.
С очи, с крака, с хоботи криви,
с езици кървави, с рога,
с опашка, с ноктеста ръка
или пък с пръсти костеливи
я сочат всички, трополят —
и — „Моя, моя е!“ — крещят.
XX
Не „Моя!“ — страшно той извика.
Стопи се шайката в нощта.
И отмаляла, бледна, тиха,
сега сама е с него тя.
Увлича я, след туй веднага
на пейка в ъгъла я слага
и скланя като влюбен мъж
глава над нея. Изведнъж
се втурна Олга с Ленски.
Блясна отнейде светлина сега.
Онегин махна със ръка,
със злоба в погледа ужасна —
и викна с грозен, гневен глас.
А тя лежи почти в несвяст.
XXI
Високо спорят. Но посегна
и Ленски той прободе с нож.
Отчаян вик — и сянка легна,
