над своята творба се трудя:
без отстъпления вървя
сега във петата глава.
XLI
Развихрен, шеметен, безумен,
подобен на живота млад,
се вие валсът, вихър шумен,
въртят се двойки — пъстър свят.
С усмивка хитра и лукава
към Олга твърдо се отправя
Евгений — нашият герой.
Край гостите върти я той,
на стол я сетне настанява,
обгръща я със поглед драг,
говори нещо, после пак
със нея валса продължава.
И всеки там е удивен.
Сам Ленски гледа изумен.
XLII
Мазурка гръмна… Нявга, помня,
при тоя танц, със страст подет,
кънтеше залата огромна,
пращеше гладкият паркет,
трепереха със звън стъклата;
сега по женски господата
се плъзгат — не звънтят стъкла
Ала в градчета и села
мазурката е съхранила
ред свои хубости: подскок,
мустаци, тропане със ток.
Пред нея явно е без сила
и модата, тиран признат
на нашия модерен свят.
XLIII
Буянов Ларини поведе
напет към нашия герой.
И Олга пак избрал от двете,
във валса вихром влезе той.
Пристъпва той със стъпка странна,
към нея нежно се накланя
и шепне блудкав мадригал,
дланта й в своята прибрал.
Запалва се самолюбиво
лицето й в руменина,
а Ленски гледа отстрана
с негодувание ревниво;
и след мазурката с поклон
я кани сам на котильон.
XLIV
„Не може.“ — „А защо?“ — „Не може…“
С Онегин щяла… Просто тя
му обещала. Боже, боже!
Това от нейните уста!
Възможно ли е? Недозряла,
а станала кокотка цяла,
научена на хитрини,
готова днес да измени!
Сразен от удара, ни дума
не казва той; сподавил стои,
излиза, иска своя кон —
препуска. Само два куршума
и нищо друго този път —
съдбата му ще разрешат.
ГЛАВА ШЕСТА
La, sotto, igiorni nubilosi e brevi.
Nasce una gente a cui l’morir non dole.
I
Веднага щом Владимир скри се,
Онегин танца прекрати
и отегчен, потъна в мисъл,
доволен, че си отмъсти.
А Олга с поглед Ленски дири.
Къде е той? Не го намира.
И тя, танцувайки, скучай,
И котильонът няма край.
Но свърши той. Вечеря слагат.
След туй постелите гласят:
на всички нужен е сънят —
и гости, и стопани лягат.
Освен Онегин. Той пое
към къщи в пустото поле.
