че той ще е избраник мой.
Да, той е скромен, неизвестен,
но то се знае — момък честен.“
Зарецки само вежди сви.
Онегин сухо промълви:
„Да почнем ли?“ — „Добре тогава“ —
отвърна Ленски. Ето на —
до мелницата отстрана
Зарецки с момъка застава.
А двамата врази, уви,
неловко свели са глави.
XXVIII
Врази! Но кой ги тъй настрои
един към друг? Съдбата зла?
До неотдавна като свои
трапеза, мисли и дела
деляха те. А днес със злоба,
с омраза дива тук пред гроба,
като че кръвни врагове
на скарани семейства две,
във страшен сън са сякаш сбрани.
Кой, кой ще се усмихне пръв,
дорде не е пролята кръв —
и дружба нова ще подхване?
От срам лъжовен, за беда,
бои се светската вражда!
XXIX
Две цеви блеснаха злокобно.
Звънти по шомпола чукът.
Куршуми пъхат. Щраква пробно
ударникът за първи път.
Барут се сипва — струйка сива.
Назъбеният кремък бива
по-здраво с винта закрепен.
Зад пън се скри Гильо смутен.
Зарецки много се не мая:
отмери трийсет крачки той,
разведе — опитен в двубой —
другарите към двата края.
И всеки, хвърлил плащ сега,
застана с пистолет в ръка.
XXX
„Сега се приближете.“ Бавно,
със още спуснати ръце,
пристъпват тихо, твърдо, равно
един към друг със хлад в сърце
по четри стъпки отброени.
И своя пистолет Евгений,
вървейки все тъй по снега,
насочи пръв срещу врага.
Пристъпил, Ленски също свари
противника да изпревари,
уж се прицели, зажумя —
но… в миг Евгений изгърмя
и мълком бедният поет
изпусна своя пистолет.
XXXI
С ръка на гръд се олюлява
и пада тихичко, без стон.
Смъртта очите замъглява.
Така по гол планински склон,
на зимно слънце заблестяла,
се свлича бавно преспа бяла.
Облян от трънен хлад за миг —
Онегин идва с бледен лик,
зове го, гледа го смутено…
Напразно: младият певец
го няма… вече е мъртвец.
Изви се буря — поразено
вехна цветето в зори,
в олтара огън не гори…
XXXII
Тъй проснат на снега остана,
и осени го с мир смъртта.
Димеше топлата му рана
се изцеждаше кръвта.
А само миг изминал беше,
откак сърцето му туптеше
с вражда, надежда и любов…
Сега не чува ничий зов:
като във къща запустяла
е тихо в него. Няма кой
да оживи тоз глух покой
и мъртвицата занемяла.
Стопанка няма. „Де е тя?“
От нея няма й следа.
XXXIII
