Достатъчно. Със прояснена душа
се впускам в равен път!
за да отдъхне мойта гръд.
XLVI
Да се озърна пак. В полята,
в селцето — в тези глушини —
със страсти, с блянове в душата
прекарах аз не малко дни.
Вълнувай, младо вдъхновение,
пак моето въображение,
долитай често в моя кът —
да не задрямва в мен духът;
не позволявай на сърцето
да коравее в бъдни дни,
най-после да се вкамени
сред светското мъртвило, дето,
замаян като в блато с вас,
другари, се намирам аз.
ГЛАВА СЕДМА
Москва, Росии дочь любима
где равную тебе сыскать?
Как не любить родной Москвы?
Гоненье на Москву! Что значит видеть свет!
Где ж лучше?
Где нас нет.
I
От пролетното слънце веч.
снегът на хълмите изтля
на мътни ручеи потече
към наводнените поля.
Природата през сън усеща,
с усмивка пролетта посреща.
Синеят ведри небеса.
Прозрачни още дървеса
като във пух се зеленеят.
От кошера пчели летят
прашец в полята да сберат.
Долини съхнат и пъстреят,
стада звънят и славей пак
запява в тъмния шубрак.
II
Тъжа при твоята поява,
о пролет! Време за любов!
Каква притома завладява
сърцето ми при твоя зов!
Как тежко мойта гръд въздъхне,
когато ме в лицето лъхне
дошлата откъм юг вълна
сред мойта селска тишина!
Нима отвикнах от наслада,
та всичко, що живот вести,
ликува, радва се, блести,
навява мъка и досада
на морната душа и плът
и тъмен е за мен светът?
III
Или препълнен с радост жива,
възвратът мил на пролетта
ни спомня загуба горчива
с шума на новите листа?
Или душата е смутена
пред тази гледка оживена,
че няма да се възроди
живот увехнал във гърди?
А може би за друга пролет,
изпълнена със шум и звън,
си спомняме като насън,
копнее в поетичен полет
за друга някаква страна,
за чудна нощ и за луна…
IV
Послушайте, добри ленивци,
