Така душата му навред
неволно израз тук намира
ту с думичка или с въпрос,
ту с кръстче или с белег прост.
XXIV
Тя почва да разбира тоя,
когото срещна в свод път
и който й разби покоя
по волята на властен съд;
за нея става той по-ясен;
чудак печален и опасен,
от ада ли създаден бе
или от светлото небе?
Какво е? Дух с мечти безплодни?
Нищожен призрак? Франт ли наш?
Московец ли в Харолдов плащ,
жив речник ли на думи модни,
подобие на чужд герой!?…
Или пародия е той?
XXV
Нима тя думата разчете?
Реши загадката? Нима?
Седи тя. Бягат часовете.
В туй време майка й дома
за нея водеше беседа сама
със двамата съседа.
Отдавна чакаха я те.
„Какво? Та тя не е дете —
с въздишка старата им каза.
— Достатъчно седя, ами —
ще трябва да се задоми;
макар че всекиго отряза:
не щяла! Скита по цял ден
в гората с вид опечален!“
XXVI
— Не е ли влюбена? — „В кого ли?
Буянов я иска — не щя.
И Петушков напразно моли —
отказа и на него тя.
Пихтин, хусарят, ни гостува
и влюбен в нея, прави, струва!…
Дано, си рекох… Но къде!
И тук до сватба не дойде.“
— Ех, майко, що се кахърите?
В Москва идете най-подир
на моминия панаир!
„Не стигат, братко мой, парите.“
— Е, зимата престойте там,
аз мога взаем да ви дам.
XXVII
Разумния съвет приела,
старицата след ден, след два
решение бе вече взела
да карат зимата в Москва.
И Таня слуша новината.
На съд тя скоро, непозната,
ще се представи пред света
с провинциална простота,
с обноски сдържано свенливи,
с премяна, с накит закъснял;
със склад от думи остарял;
ще срещне взори насмешливи
на дами и контета рой…
О, по-добре в гората стой!
XXVIII
Щом стане сутрин, към полето
сега тя бърза да върви
и с умиление в сърцето
оглежда всичко и мълви:
„Прощавайте, долини мирни,
и вий, гори, полета ширни,
вий, хълми, ручеи, трева,
и ти, небесна синева!
Прощавай, весела природо!
Аз сменям свидните места
със свят на шум и суета!…
Прощавай, моя ти свободо!
Къде отивам аз? Не знам…
Съдбата що ми готви там?“
XXIX
Разходките по-дълго траят:
ту хълм, ту ручейче сега
със свойта прелест я омаят —
застане тя пред тях с тъга.
Горичките, лъките гледа —
като с приятели в беседа
тя дълго нещо им шепти.
