Подвикват кочияши бойки,
летят неуморими тройки
и мяркат се пред твоя взор
ред стълбове като стобор.
За жалост Ларина пътува
със своите собствени коне,
от превоз да спести поне…
А Таня… тя се налюбува
на наште скучни равнини:
пътуват вече седем дни.
XXXVI
Но ето — блясват пред очите
в обистрената синева
със златни кръстове главите
на белокаменна Москва.
Как гледах, братя, с благодарни
очи тез църкви и звънарки,
градини и дворци в часът,
когато връщах се от път!
Москва, как често в скръб горчива,
при моя скитнически дял,
за теб в разлъка съм копнял!
Москва… какво ли се не слива
за всеки русин в тоя звук,
какъвто, вярвам, няма друг.
XXXVII
Наблизо, обкръжен в дъбрава,
стои дворец на нисък склон
и спомня мрачно бивша слава —
тук чакал бе Наполеон,
опит от щастие притворно,
Москва да поднесе покорно
от Кремъл ключа; но глава
не сведе моята Москва!
Тя имаше си мисъл своя:
и вместо празник, вместо дар
подготвила му бе пожар,
за да посрещне с чест героя.
Оттук като загубен бой
бе гледал пламъците той.
XXXVIII
Свидетелю на руска слава,
Петровски замък, гордо стой!
Но сбогом! Бялва се застава;
шейната прави лек завой —
през ямите на Тверска1 крета.
И мяркат се встрани хлапета,
къщурки, църквици, жени,
фенери, стълбове, шейни,
казаци, здания, градини,
търговци, будки, замък стар,
огради, лавки, булевард,
аптеки, модни магазини,
балкони, гарги на ята
и лъв пред някоя врата.
XXXIX–XL
То бе разходка безконечна;
и най-подир след час и друг
до „Харитон“2 в една пресечна
шейната спря: ще слизат тук,
При стара охтичава леля,
четвърта зима на постеля,
те идват. Ето, изведнъж.
отваря им вратата мъж,
наметнал дреха посъдрана,
с чорап в ръка — възстар калмик
Княгинята ги срещна с вик
във гостната върху дивана.
Прегръдки, сълзи — то се знай —
и възклицания без край.
XLI
„Mon ange!“ — Pachette!3 — — „Mon ange, Алина!“
— Ти тук! — „Наканих се едва…“
— За дълго ли? — „Не знам, кузина.“
— Седни — как чудно е това!
Като в роман, ей богу,
стана… „Това е моята Татяна.“
— Ах, Таня! Но ела при мен —
бълнувам сякаш тоя ден…
А помниш Грандисън? Добре е…
„Кой Грандисън?…О, боже мой!
Да, помня, помня. Где е той?“
— В Москва; до „Симеон“4
живее. На бъдни вечер бе при мен.
Син има, скоро задомен.
XLII
А онзи… после ще си кажем,
