нали? Ний Таня — утре хем —
на всички близки ще покажем.
За жалост остарях съвсем;
едва се тътра, нямам сили.
Но вие сте се уморили
от дългия и труден път…
Ох, изтощи се мойта гръд…
Не само скръб, сега и радост
ми тегне, душо… погледни:
негодна съм… На старини
животът е такава гадост…
И тук гласът й захриптя —
през сълзи се разкашля тя.
XLIII
От болната се трогна Таня —
добра и весела е тя;
но мъчно й за село стана,
за свойта стая закопня.
В легло, завесено с коприна,
не спи, не може си почина,
и ранният камбанен звън,
що буди хората от сън,
я вдига сякаш от кревата.
Но от прозореца студен
не вижда в здрача разреден
полето, гледката позната;
пред нея — чужд, залутан двор,
конюшня, кухня и стобор.
XLIV
И ето тръгват по роднини —
развеждат я навред сега:
на разни лели, вуйни, стрини
представят нейната тъга.
Дошли от село тъй далечно,
посрещани са те сърдечно
със обед, чай или сладкиш.
„Каква пораснала е, виж!
А сякаш вчера те кръщавах!
Пък аз те носих на ръце!
Пък аз те храних с млечице!
Пък аз ти сладки питки давах!“
И бабичките в хор мълвят:
„Летят годинките, летят!“
XLV
Но не личи у тях промяна,
не бие на очи поне:
пак лелята, княгиня Ана,
си носи тюлено боне;
пак лъже Лидия Лавровна,
белосва се Лукеря Лвовна,
Иван Петрович е глупак,
Семьон Петрович — стиснат пак;
дружи си пак Любов Петровна
с мосьо Финмуш, французин сух;
съпругът й, смирен и глух,
пак ходи в клуба най-редовно
и лаком до немай-къде,
за двама пие и яде.
XLVI
Прегръщат я и дъщерите.
Те, грациите на Москва,
от връх главата до петите
оглеждат Таня при това.
Намират я провинциална,
надута, странна и печална,
възбледа, слаба, но съвсем
не грозна — годна за прием;
и следват своята природа:
започват с нея да дружат,
весден яза ръце държат
и къдрят по последна мода,
целуват я, не се свенят
и своите тайни й мълвят:
XLVII
момински тайни за победи,
шеги, надежди и мечти.
Текат невинните беседи,
поукрасени с клевети.
На свойто бъбрене, в отплата
те искат мило тя самата
сърцето си да довери на
своите дружки и сестри.
Но Таня слуша без участие,
като насън по някой път;
стаеното във свойта гръд
съкровище на сълзи, щастие
не иска да споделя с друг
и не отронва нито звук.
