сериозно. Ще отида да проверя.
— Колко време ще отнеме според теб? — попита Хейзълиъс.
— По-малко от час.
Хейзълиъс топло го потупа по гърба.
— Добре, Кен, и докладвай. Няма да пускам Изабела, преди да се обадиш.
Долби кимна. Остана в голямата пещера, след като другите влязоха в Мостика. Вратата се затвори звучно и проехтя в подобното на хангар място.
Постепенно отново се възцари тишина. Долби отново вдиша от уханния въздух. Той ръководеше проектантския екип на Изабела — даваше наставления на дванайсетина доктори на науките и на почти стотина инженери, наети с договор, които чертаеха конкретни системи и планираха суперкомпютъра. Въпреки многото наети служители той ръководеше всичко, участваше във всичко. Познаваше всеки квадратен сантиметър от Изабела, всяка чудатост и слабост, всяка извивка и кухина. Изабела беше негово творение, неговата машина.
На меката синкава светлина проблесна овалният вход на тунела към Изабела — като отрязано парче поничка. От портала на спираловидни струи излизаше кондензат и пропълзяваше насам, преди да се изпари. В тунела непосредствено зад отвора Долби видя масивната синьо-сива стена на щита от обеднен уран — а зад него се намираше С-нула, туптящото сърце на Изабела.
С-нула. Това беше малко местенце, не по-голямо от върха на топлийка, където лъчите материя и антиматерия се срещаха със скоростта на светлината и се унищожаваха във взрив от чиста енергия. Когато Изабела работеше на сто процента мощност, това ставаше най-горещото място във вселената — един билион градуса. Освен ако, помисли си Долби с усмивка, някъде няма раса от интелигентни същества, притежаващи по-голям ускорител на частици от този.
Беше склонен да смята, че няма.
Повечето от енергията при сблъсъка на материя с антиматерия веднага се превръщаше отново в маса съгласно известната формула на Айнщайн E=mc2 и ставаше страховита струя от екзотични частици, по-малки от атома, някои от които невиждани от създаването на света по време на Големия взрив преди 13,7 милиарда години.
Затвори очи и си представи, че е един от протоните, обикалящи в пръстена, които се въртят отново и отново и биват ускорявани от свръхмощни магнити до 99,99% от скоростта на светлината. Обикаляше окръжността с обиколка 75 километра четири хиляди пъти за една секунда, пак и пак. Представи си как се стрелва по кръглия тунел с невъобразима скорост, получавайки ускорение от всеки магнит повече от три милиона пъти в секунда, все повече и повече… и го побиха тръпки от удоволствие. А на по-малко от сантиметър до него в тръбата беше лъчът от антипротони, които обикаляха в противоположната посока и прелитаха край него с невероятна скорост.
Представи си как се върти ли върти — и после настъпва моментът на контакта. Лъчът му се сблъсква с насрещния. Челен удар в С-нула. Материята се удря в антиматерия със скоростта на светлината. Яхнал частицата в С-нула, той усети удара — чистата й, абсолютна и вълнуваща разрушителна мощ. Усети как се преражда в странни нови частици, които се пръскат във всички посоки, удрят се в многото пластове от детектори, които регистрират, броят и изследват всяка частица.
Десет билиона частици в секунда.
Долби отвори очи, излезе от унеса си и се почувства малко глупаво. Провери джобовете си за монети или за други железни предмети и прекоси участъка до редицата електрически колички за голф. Свръхпроводимите магнити на Изабела бяха хиляди пъти по-мощни от използваните при магнитния резонанс. Можеха да прокарат дребна монета през тялото или да те изкормят с токата на собствения ти колан.
Изабела беше опасна и изискваше уважение.
Настани се зад волана. Натисна едно копче, после съединителя и даде на първа скорост.
Лично беше проектирал малката симпатична количка. Макар да можеше да развие само четирийсет километра в час, струваше почти колкото ферари „Тестароса“, най-вече защото трябваше да бъде построена изцяло от немагнитни материали — пластмаса, керамика и слабо диамагнитни метали. В количката имаше система за комуникация, вграден компютър, предупредителни радарни сензори и контролери отпред, отстрани и отзад, сензори за радиация, магнитни аларми и специално отделение с намалени вибрации за пренос на научни инструменти.
Подкара количката по циментовия под и мина през овалния вход на тунела към Изабела. Завоят беше труден и след това Долби спря.
— Здравей, Изабела…
После пое по циментовия коловоз, който минаваше по пода на тунела покрай извития наръч тръби. Когато колелата стъпиха в жлебовете, той ускори. Всичко бе окъпано в синьо-зеленикавата светлина от двата реда флуоресцентни тръби над главата му. Докато се движеше, погледна към най-голямата тръба, лъскава конструкция от алуминий 700, захваната със скоби и болтове през метър и половина. Вътре имаше вакуум, по-плътен от този на повърхността на луната. Трябваше да бъде така — ако дори един случаен атом проникнеше в С-нула, щеше да е като кон на пистата в Дейтона. Удар и бум!
Ускори до най-високата скорост. Гумените колела шепнеха в жлебовете си. На всеки трийсет метра минаваше покрай магнит, увит около тръбата като огромна поничка. Всеки магнит, свръхохладен до четири и половина градуса над абсолютната нула, излъчваше мъгла от кондензат. Долби профуча през всеки облак и остави зад себе вихри от пара, докато прелиташе край тръбите.
От време на време минаваше покрай стоманена врата от лявата страна на тунела, отвор към старите тунели на въгледобивната мина. Аварийни изходи, ако нещо се случи. Само че нищо нямаше да се случи. Това беше Изабела.
Магнит 140 се намираше на дванайсетина километра надолу по тунела. На двайсет минути път. Не беше нищо сериозно. Долби едва ли не се радваше на случилото се — обичаше да остава насаме с машината си.
— Не е зле — каза той на глас, — за сина на монтьор от Уотс, нали, Изабела?
Спомни си за баща си, който можеше да поправи двигателя на всяка кола на земята. А едва връзваше двата края — беше едва ли не престъпление, че толкова добър механик като него не бе имал своя шанс. Долби беше решен да компенсира това — и го направи. Когато Кен беше на седем години, баща му му подари комплект за сглобяване на радио. Струваше му се истинско чудо да завинтва и да споява пластмасовите и метални части и да чуе как от машинката се разнася глас. На десет години Долби сглоби първия си компютър. След това направи телескоп, мушна вътре няколко чипа, свърза го с компютъра и започна да проследява астероиди. Построи портативен ускорител, като използва стара електронна тръба от телевизор. Така постигна мечтата на алхимика, нещо, което бе изкушавало самия Исак Нютон — беше обстрелвал парче оловно фолио с електрони и бе превърнал вероятно неколкостотин атома в злато. Горкият му баща, Бог да даде мир на душата му, харчеше всеки свободен долар от мизерните си доходи, за да му купува части, инструменти и набори. Мечтата на Кен Долби беше да построи най-голямата, най-лъскавата и най-скъпа машина на света.
И вече го бе направил.
Машината му беше съвършена, нищо че някакво копеле беше хакнало компютърния софтуер.
Показа се магнит 140, той натисна спирачките и спря. Извади специален лаптоп от отдела за инструментите и го включи в панел отстрани на магнита. Седна на петите си, започна да работи на лаптопа и да си говори. Развинти металната пластина отстрани на кутията на магнита и защипа някакво устройства с две жички — едната червена, другата черна — в полюсите на магнита.
Погледна екрана на компютъра и лицето му се свъси.
— Мътните да те вземат, кучко. — Криогенната помпа отказваше. — Радвам се, че те пипнах навреме.
Мълчаливо прибра инструментите си, пъхна лаптопа обратно в неопреновата чанта и се настани на волана на количката. Взе радиопредавателя от таблото и натисна копчето.
— Долби търси Мостика.
— Тук е Уордлоу — разнесе се метален глас от колоната.
— Дай да говоря с Грегъри.
