Ден на гнева

— Ясно. — Чън стана от мястото си и отиде пред друг компютър, където започна да пише.

Другите стояха почти като парализирани, като изпаднали в шок. Форд забеляза, че Едълстайн най-сетне е оставил книгата, за да наблюдава, а по лицето му е изписан смътен интерес.

Хейзълиъс и Долби продължиха сблъсъка си, като Хейзълиъс не му даваше достъп до контролното табло.

Поздрави и на теб, написа Кейт.

Екранът от течни кристали над компютъра проблесна и после пак угасна. След това се появи отговор:

Радвам се, че разговарям с вас.

— Отговаря! — възкликна Кейт.

— Улови ли това, Рей? — викна Хейзълиъс.

— Да — възбудено отвърна Чън. — Имам сигнал от системата за изходящи данни. Прав беше. Наистина идва от детектор! Това е! Пипнахме го! Продължавайте!

И ние се радваме, че разговаряме с теб, написа Кейт.

— Боже, какво да му кажа?

— Попитай кой е — каза Хейзълиъс.

Кой си ти?, написа Кейт.

Поради липса на по-подходяща дума, аз съм Бог.

Подигравателно сумтене от страна на Хейзълиъс.

— Слабоумни хакери!

Ако наистина си Бог, докажи го, написа Кейт.

Нямаме достатъчно време.

Начислила съм си число от едно до десет. Кое е?

Начислила си трансцендентното число e17.

Кейт вдигна ръце от клавиатурата и се облегна.

— Как върви, Рей? — провикна се Хейзълиъс към Чън.

— Следя го! Продължавайте да пишете!

Кейт изпъна рамене и се приведе, за да пише отново.

А сега съм начислила число между нула и едно.

Числото на Чейтин, омега.

В този момент Кейт рязко се изправи и се дръпна от клавиатурата, вдигнала ръка към устата си.

— Какво има? — попита Форд.

— Продължавай да пишеш! — изкрещя Чън.

Хейзълиъс се обърна към Форд:

— Уайман, замести Кейт.

Форд пристъпи към клавиатурата.

Ако си Бог, тогава… — Какво можеше да попита? Бързо дописа: — Каква е целта на съществуването?

Не ми е известна върховната цел.

— Следя го! — провикна се Чън. — Това е! Продължавайте.

Прекрасно — напечата Форд, — Бог, който не знае каква е целта на съществуването.

Ако знаех, съществуването щеше да е безсмислено.

Как така?

Ако краят на вселената е заложен още в началото — ако ние сме просто насред детерминистично разгръщане на набор от първоначални условия, — тогава вселената би била безсмислено начинание.

— Добре — намеси се Долби тихо и заплашително. — Времето ви изтече. Искам си Изабела обратно.

— Кен, трябва ни още време — каза Хейзълиъс.

Долби се опита да го заобиколи, но физикът му препречи пътя.

— Още не.

— Почти успях! — провикна се Чън. — Дайте ми само минута, за бога!

— Не! — заяви Долби. — Ще изключа веднага.

— Как ли пък не! — каза Хейзълиъс. — Мамка му, Уайман, продължавай да пишеш!

Обясни ми, побърза да напише Форд.

Ако някой е стигнал местоназначението си, защо му е да пътува? Ако знаеш отговора, защо ще задаваш въпроса? Затова бъдещето е — и би трябвало да бъде — напълно скрито дори от Бог. В противен случай съществуването не би имало смисъл.

Това е метафизичен аргумент, а не физичен, написа Форд.

Физичният аргумент е, че нито една част от вселената не може да изчислява неща, които са по-бързи от самата вселена. Вселената „предсказва бъдещето“ толкова бързо, колкото може.

Долби се опита да се стрелне покрай физика, но той отново се премести встрани и му препречи пътя.

— Продължавайте да пишете, почти стигнах! — провикна се Чън, надвесена над клавиатурата и тракайки като обезумяла по нея.

Какво е вселената? — написа Форд, подбирайки въпроса случайно. — Кои сме ние? Какво правим тук?

Долби се стрелна напред и изблъска Хейзълиъс. Физикът залитна, но бързо се опомни, метна се на гърба на инженера и го дръпна от таблото с изненадваща сила.

— Да не си луд? — кресна Долби, докато се опитваше да се му се изскубне. — Ще съсипеш машината ми!

Двамата мъже се сборичкаха, а дребният физик увисна като маймуна на широкия гръб на инженера — после тежко се стовариха на пода и шумно събориха един стол.

Другите бяха застинали и наблюдаваха схватката. Никой не знаеше какво да направи.

— Смахнато копеле! — кресна Долби, претърколи се по пода и се опита да се освободи от неистово вкопчилия се в него физик.

Логическата бомба продължаваше да дава данни на екрана на Визуализатора.

Вселената представлява едно огромно, несводимо до нищо и продължаващо изчисление, насочено към състояние, което не познавам и не мога да познавам. Целта на съществуването е да се достигне това крайно състояние. Но това крайно състояние е загадка за мен, и така трябва да бъде, защото ако знаех отговора, какъв смисъл щеше да има всичко?

— Пусни ме! — извика Долби.

— Някой да ми помогне — кресна Хейзълиъс. — Не му позволявайте да докосне таблото!

Какво имаш предвид под изчисление? — напечата Форд. — Че ние всички сме вътре в някакъв компютър?

Под изчисление разбирам мислене. Цялото съществуване, всичко случващо се е Божи промисъл. Падащото листо, вълната на брега, колапсът на звезда — това съм просто аз, мислейки.

— Пипнах го! — победоносно извика Чън. — Аз… чакайте! Какво, по дяволите…?

Какво си мислиш?, написа Форд.

С едно последно извиване на тялото Долби се отскубна от Хейзълиъс и се метна към контролното табло.

— Не! — извика Хейзълиъс. — Не я изключвай! Чакай!

Долби се облегна задъхан.

— Начало на режима на изключване.

Мелодичният звук, който изпълваше стаята, започна да заглъхва, а екранът пред Форд примигна и