думите се разпаднаха. Съвсем за кратко зърна някаква странна форма, която прелетя и изчезна в една точка в средата на екрана, който след това угасна.
Хейзълиъс сви рамене, изпъна дрехите си, отупа прахта от дрехите си и спокойно попита Чън:
— Рей, улови ли го?
Чън го погледна с безизразно лице.
— Рей?
— Да, улових го.
— Е, от кой процесор идва?
— От никой.
В стаята се възцари тишина.
— Как така от никой?
— Идваше директно от С-нула.
— Какво говориш?
— Каквото казах. Данните идваха направо от дупката във време-пространството в С-нула.
В смаяното мълчание Форд се обърна към Кейт. Тя стоеше съвсем сама и неподвижна в задната част на Мостика. Бързо се приближи към нея и я заговори тихо:
— Кейт? Добре ли си?
— То знаеше — прошепна тя с пребледняло лице. — То знаеше.
Ръката й потърси неговата и разтреперана я стисна.
27.
Еди излезе от караваната, метнал кърпа през рамо и понесъл принадлежностите си за бръснене, и погледна към кашоните с несортирани дрехи, пристигнали през седмицата. След среднощното си пътуване до платото не бе могъл да спи и през по-голямата част от нощта остана в интернет, където посещаваше нощните християнски стаи за разговор.
Натисна помпата няколко пъти, улови студената вода с ръка и наплиска лицето си в опит да се посъвземе. Заради липсата на сън в главата му се носеше някакво жужене.
Насапуниса се и се избръсна, изплакна бръснача в мивката и хвърли водата на пясъка. Наблюдава я как попива и на повърхността остава засъхваща пяна. Внезапно това му напомни за кръвта на Лоренцо. Обзе го паника и с усилие прогони образа. Бог беше покосил Лоренцо — не той. Не беше виновен — такава бе Божията воля. А Бог никога не правеше нищо без цел. Целта сега включваше и проекта „Изабела“ — и Хейзълиъс.
Погледът на Еди се плъзна към кашоните, които бяха пристигнали предишния ден. След като Лоренцо вече го нямаше, беше му се струпала много повече работа. Четвъртък беше денят за дрехите, когато той раздаваше безплатно облекло на индианците. По интернет Ръс се бе договорил с пет-шест църкви в Арканзас и в Тексас да събират носени дрехи и да му ги изпращат, за да ги разпределя сред нуждаещите се семейства.
С джобното си ножче Еди отвори най-горния кашон и започна да сортира жалките парцали, като отделяше някой чифт джинси, някое яке и ги окачваше на закачалки или ги подреждаше по пластмасовите маси под плевнята. Работеше на утринния хлад, сортираше, окачваше, сгъваше. Зад него се извисяваше величественият силует на Червеното плато, пурпурно на светлината на ранното утро. Мислите му продължаваха да кръжат край Хейзълиъс и да превъртат случилото се отново и отново. Бог му беше показал какво може да причини на богохулник като Лоренцо. Какво повече можеше да направи срещу Хейзълиъс?
Погледна към очертаващия се зад гърба му смътно заплашителен силует на платото и си спомни мрака от предишната нощ, самотата, пустотата. Бръмченето и пукота на далекопроводите, мирисът на озон. Усещаше там присъствието на Сатаната.
Издайнически облак на хоризонта подсказа за приближаващо превозно средство. Примижа срещу изгряващото слънце и скоро от прахта се появи пикап, който ревеше и се движеше на тласъци по осеяния с дупки път. После рязко спря. Отвътре излезе едра индианка, следвана от две момчета. Едното носеше пушка от „Междузвездни войни“, а другото — узи. Шмугнаха се в лободата и се престориха, че се стрелят взаимно. Ръс ги проследи с поглед и си помисли за сина си, който растеше без него, а от това вътрешният му гняв нарасна.
— Здравейте, пасторе, как сте? — бодро поздрави жената.
— Поздрави в името на Бога, Мюриъл — каза Еди.
— Какво имате днес?
— Разгледай. — Погледът му се плъзна към двете момчета, които се целеха едно в друго иззад храстите градински чай.
Звънецът, който беше монтирал извън караваната, издрънча, които означаваше, че го търсят по телефона. Втурна се вътре и затърси слушалката сред купчините книги.
— Ало? — задъхано се обади той. Почти никога не го търсеха по телефона.
— Пастор Ръс Еди? — Обаждаше се преподобният Дон Спейтс.
— Добро утро, преподобни Спейтс. Бог да ви…
— Питах се дали сте поогледали наоколо, както ви помолих?
— Да, преподобни. Снощи се върнах на платото. Къщите и селото бяха съвсем пусти. И трите далекопровода жужаха от високо напрежение. Направо ми щръкнаха косите.
— Наистина ли?
— После около полунощ чух нещо като вибрация или напев, което се разнасяше изпод земята. Продължи десет минути.
— Успя ли да прескочиш охранителната ограда?
— Аз… не се осмелих.
Още едно сумтене и продължително мълчание. Еди чу да пристигат още пикапи и някой да го вика по име. Не му обърна внимание.
— Нека ти обясня какъв е проблемът — каза Спейтс. — Утре вечер в шест часа е токшоуто ми, „Америка на кръглата маса“, а гостът ми е физик от университета Либърти. Трябва да науча нещо ново за проекта „Изабела“.
— Разбирам, преподобни.
— Както ти казах и онзи ден, трябва да изровиш нещо добро. Ти си моят човек на място. Самоубийството е начало, но не е достатъчно. Трябва ни нещо, което да уплаши хората. Какво наистина правят там? Изтича ли радиация, както е според слуховете, за които ми спомена? Ще взривят ли Земята?
— Няма как да знам…
— Точно там е въпросът, Ръс! Отиди и разбери! Направи някое дребно нарушение, престъпи човешките закони, за да послужиш на Божиите. Разчитам на теб!
— Благодаря ви, преподобни. Благодаря ви. Ще го направя.
След разговора пастор Ръс отново излезе на ярката слънчева светлина и се приближи към мястото, където пет-шест човека разглеждаха дрехите — предимно самотни майки и деца. Той вдигна ръце:
— Приятели, съжалявам, но трябва да спрем. Изникна нещо.
Разнесе се недоволно мърморене и Еди се почувства зле — знаеше, че някои майки идват от много далеч въпреки цената на бензина.
След като си тръгнаха, Еди окачи табела, че раздаването на дрехи се отменя, и се качи в пикапа. Погледна към датчика за горивото — една осма от резервоара, не беше достатъчно, за да се изкачи на
