платото и да се върне. Извади портфейла си и установи, че вътре има три долара. Вече дължеше няколкостотин долара на бензиностанцията в Блу Гап и почти толкова в Раф Рок. Молеше се да успее да стигне до Пиньон и да зареди там с надеждата да му налеят на кредит. Беше почти сигурен, че ще го направят — навахо бяха винаги готови да ти заемат пари.
Нямаше смисъл да ходи при Изабела през деня — щяха да го видят. Щеше да тръгне по залез, да скрие пикапа зад Накаи Рок и да поразгледа в тъмното. А междувременно може би в Пиньон щеше да успее да научи още нещо за самоубийството на платото.
Пое си въздух дълбоко и доволно. Най-сетне Бог го бе призовал. Грегъри Норт Хейзълиъс, този жлъчен ненавистник на Христос, трябваше да бъде спрян.
28.
Форд се разположи в старо кожено кресло в ъгъла на стаята за отдих и наблюдава как пристигат останалите от Бункера изтощени и отчаяни. Първите лъчи на слънцето се показаха косо от хоризонта и проникнаха през източните прозорци на постройката, като изпълниха стаята със златиста светлина. Хората мълчаливо и с блуждаещи погледи се отпускаха по столовете. Хейзълиъс влезе последен. Приближи към камината и разпали жаравата от предварително накладения огън. После и той се отпусна на стол.
Поседяха мълчаливо известно време, чуваше се само пукането на огъня. Най-накрая Хейзълиъс бавно се изправи. Всички погледи се насочиха към него. Той огледа хората един след друг — клепачите на сините му очи бяха порозовели от умора, устните му бяха побелели от напрежението.
— Имам план.
Съобщението му беше посрещнато с мълчание. Мъзгата от един пън изсъска в камината и всички подскочиха.
— Утре по обяд ще направим още една проба — продължи Хейзълиъс — на сто процента мощност. Важното е следното: няма да прекъсваме опита, докато не проследим хакерския код до източника му.
Кен Долби извади кърпичка и изтри лицето си.
— Виж, Грегъри, ти едва не разби машината ми. Не мога да позволя да се случи отново.
— Прав си, Кен — сведе глава Хейзълиъс. — Дължа ти извинение. Знам, че понякога изисквам твърде много. Бях гневен и отчаян. Държах се като луд. Извини ме — протегна ръка той.
След малко Долби я пое.
— Приятели?
— Да, разбира се — увери го Долби. — Но това не променя факта, че няма да позволя повече опити на сто процента мощност, докато не оправим проблема с малуера.
— А как предлагаш да оправим проблема без опити на сто процента мощност?
— Може би е настъпил моментът да признаем провала си и да докладваме във Вашингтон. Те да го оправят.
Последва продължително мълчание, докато най-сетне не се обади Хейзълиъс:
— Някой друг да има мнение?
Мелиса Коркоран се обърна към Долби:
— Кен, ако сега признаем, че не сме успели, това ще съсипе кариерата на всеки от нас. Не знам за останалите, но за мен това бе шанс, какъвто животът предлага само веднъж. За нищо на света няма да допусна да ми се изплъзне.
— Други мнения? — попита Хейзълиъс.
Рей Чън се изправи, а ниското й тяло бе почти толкова високо, колкото седналите. Официалният жест на изправянето обаче му придаде допълнителна тежест:
— Аз имам мнение. Отраснала съм в задната част на китайски ресторант в Кълвър Сити в Калифорния. Майка ми се претрепваше от работа, за да може да ме изпрати в колеж и после в университет. Гордее се с мен, защото успях в тази страна. И ето ме тук. Целият свят ни гледа. — Гласът й потрепери. — По-скоро ще умра, отколкото да се откажа. Ето това исках да кажа — по-скоро ще умра.
Рязко седна.
Уордлоу наруши неловкото мълчание:
— Знам как постъпват в министерството на енергетиката. Ако докладваме за проблема сега, ще ни обвинят, че сме го крили. Може дори да повдигнат обвинения.
— Обвинения ли? — обади се Инес от дъното на стаята. — За бога, Тони, не ставай смешен.
— Напълно сериозен съм.
— Това си е чисто паникьорство. — Пребледнялото лице на Инес противоречеше на небрежния му тон. Бързо огледа всички около масата. — Дори да си прав, аз съм само психолог на групата. Нямам нищо общо с решението за премълчаване на информация.
— Да, но и ти не докладва — отбеляза Уордлоу с присвити очи. — Не се заблуждавай, и ти ще си в кюпа с останалите.
В настаналата тишина се чу цвърченето на птички.
— Кой е съгласен с Кен? — попита най-сетне Хейзълиъс. — Че трябва да се признаем за победени и да докладваме за проблема във Вашингтон?
Никой не се съгласи.
Кен се огледа.
— Помислете за риска! — възкликна той. — Може да разрушим Изабела! Не можем просто да я надуем максимално и да оставим да става каквото ще.
— Точно така, Кен — съгласи се Хейзълиъс. — Планът ми взема това предвид. Искаш ли да го чуеш?
— Това не значи, че ще се съглася — напомни му Долби.
— Ясно. Както знаете, всички съоръжения на проекта „Изабела“ се управляват от три IBM p5 595 сървъра, последна дума на техниката. Ти лично ги избра, Кен. Те контролират телекомуникациите, имейла, вътрешната мрежа и още други неща. Това е изключително огромна компютърна мощност — с тях можем да управляваме дори Пентагона. Идеята ми е да ги преконфигурираме като помощна система на Изабела. — Той се обърна към Чън: — Възможно ли е?
— Така мисля. — Тя се обърна към Едълстайн: — Ти какво смяташ, Алан?
Той кимна бавно.
— Как точно предлагате да го направим? — попита Долби.
— Най-големият проблем е защитната стена — каза Чън. — Ще трябва да прекъснем всички връзки с външния свят. Включително телекомуникацията. Стационарните и мобилните ни телефони ще се изключат. След това ще съберем сървърите и ще ги свържем директно с Изабела. Постижимо е.
— И няма да имаме комуникация с външния свят?
— Никаква, докато Изабела работи. Защитната стена е непробиваема. Ако софтуерът, който управлява Изабела, усети каквато и да е връзка с външния свят, той се изключва по съображения за сигурност. Затова трябва да прекъснем цялата комуникация.
— Кен?
Долби забарабани с пръсти по масата и се намръщи.
Хейзълиъс огледа хората.
— Някой друг? — Погледът му се спря на Кейт Мърсър, която седеше отзад и не участваше в разговора. — Кейт? Някакво мнение?
Мълчание.
— Кейт, добре ли си?
— То знаеше — едва чуто прозвуча гласът й.
Поредното мълчание. След това Коркоран се обади бодро:
— Е, това може би не е толкова странно, колкото изглежда. Явно си имаме работа с програма, която прилича на Илайза. Някой спомня ли си Илайза?
— Старата програма на „Фортран“ от осемдесетте, която разговаряше с човек като психоаналитик, нали? — попита Чечини.
— Точно така — потвърди Коркоран. — Програмата беше съвсем проста — превръщаше всичко казано
