Възможно бе дори Локууд да има някаква представа за този загадъчен Джо Блиц. Набра номера.
— Не си се обаждал повече от двайсет и четири часа — сърдито се обади Локууд, без да си прави труда да отправи обичайните поздрави. — Какво прави?
— Онази вечер намерих бележка от Волконски, за която сигурно искаш да знаеш.
— Защо не я спомена вчера?
— Беше просто откъснат лист хартия с някакъв компютърен код. Не знаех дали е важна. Но вече успях да я дешифрирам.
— И какво пише?
Прочете текста по телефона.
— Кой е Джо Блиц, по дяволите? — попита Локууд.
— Надявах се ти да знаеш.
— Ще възложа на хората си. И с тази леля Наташа.
Форд бавно затвори телефона. Забелязал бе и още нещо: по нищо не личеше бележката да е написана от човек на прага на самоубийството.
31.
След бърза дрямка и късен обяд Форд отиде в конюшнята. Трябваше да обсъди с Кейт нещо важно: тя му се бе доверила, сега беше негов ред да й каже истината.
Завари я да пълни коритата за поене с един маркуч. Вдигна поглед към него. Лицето й все още бе бледо, почти прозирно от тревога.
— Благодаря ти, че ме подкрепи — каза Форд. — Съжалявам, задето те поставих в неудобно положение.
— Няма нищо — поклати глава тя. — Олекна ми, че вече не се налага да крия нищо от теб.
Той стоеше на прага и се опитваше да събере смелост да й каже. Нямаше да го приеме добре — никак даже. Смелостта му го напусна. Щеше да й каже по-късно, по време на похода.
— Благодарение на Мелиса всички смятат, че двамата с теб споделяме леглото. — Кейт го погледна. — Непоносима е. Първо преследваше Инес, после Долби, а сега теб. Всъщност се нуждае от едно хубаво чукане — успя да издокара тя бледо копие на усмивка. — Може би трябва да се съберете тримата и да хвърляте чоп.
— Не, благодаря. — Форд се настани върху една бала. В конюшните беше хладно, а във въздуха летяха прашинки. Отново звучеше „Блонди“.
— Уайман, извинявай, че не те посрещнах особено дружелюбно. Искам да ти кажа, че се радвам, задето си тук. Не ми хареса как свършиха нещата помежду ни.
— Беше доста неприятно.
— Бяхме млади и глупави. Доста пораснах оттогава — наистина доста.
На Форд му се искаше да не бе прочел досието й заради болката, която бе преживяла в годините оттогава.
— И аз.
Тя вдигна ръце и безсилно ги отпусна.
— И ето ни тук сега. Отново.
Изглеждаше толкова обнадеждаващо, както стоеше насред прашните конюшни със сламки в косите. И толкова смайващо красива.
— Искаш ли да пояздим? — попита той. — Смятам отново да посетя Бигей.
— Имам много работа…
— Последния път се оказахме добър отбор.
Тя отметна косата си назад и го погледна — изпитателно и продължително. Най-накрая каза:
— Добре.
Оседлаха конете и се запътиха на югозапад към отвесните скали от пясъчник в края на долината. Кейт яздеше отпред, слабото й тяло стоеше уверено на коня, олюляваше се заедно с него в ритмично и едва ли не еротично движение. Беше нахлупила износена австралийска каубойска шапка, а вятърът рошеше черната й коса.
Боже, как ще й кажа?
Когато наближиха края на платото, където Среднощната пътека се спускаше стремглаво по една пукнатина в скалата, Форд изравни коня си с нейния. Спряха на пет-шест метра от ръба на скалите. Тя се загледа към хоризонта с притеснено изражение. Вятърът духаше отдолу на неравномерни тласъци и носеше със себе си невидим облак от прах. Форд плю и се размърда на седлото.
— Все още ли мислиш за случилото се снощи? — попита той.
— Не мога да престана да мисля за него. Уайман, откъде може то да се досети за числата?
— Не знам.
Тя зарея поглед към огромната червена пустиня, която се стелеше до сините планини и до облачните замъци в безкрая.
— Като гледам всичко това — тихо каза тя, — ми е трудно да не вярвам в Бог. Искам да кажа, откъде да знам? Може наистина да е Бог.
Тя отметна черната си коса и му се усмихна печално.
Форд се смая. Тази Кейт беше съвсем различна от рязката атеистка, която познаваше от колежа. Отново се запита какво ли й се бе случило през онези две липсващи години.
32.
Букър Кроули пъхна пурата в уста, докато се нагласяше за следващия си удар на билярд. Доволен, че е улучил основната топка с щеката, той наблюдаваше как малките топки се пръсват.
— Браво — отбеляза партньорът му на билярд, наблюдавайки как червената топка пада в плетения кожен джоб.
Слънцето се отразяваше в реката и проникваше вътре през редица тесни прозорчета. Беше приятна четвъртък сутрин в клуб „Потомак“, а почти всички негови членове бяха на работа. Кроули също беше на работа или поне така смяташе — забавляваше потенциален клиент, който притежаваше граничен остров до нос Хатерас и искаше правителството да плати двайсет милиона долара за строителството на мост до него. Такъв мост щеше да удвои и дори да утрои неговите инвестиции в земя. За Кроули това не беше проблем. Младши сенаторът от Северна Каролина му дължеше услуга след онова пътуване с цел голф до Сейнт Андрюс, а той беше човек, на когото може да разчита да бъде лоялен и да пази положението си. Едно телефонно обаждане, известна сума в необвързана сметка и Кроули щеше да спечели на предприемача милиони, а лично да прибере седемцифрен хонорар. След като Аляска има своя мост незнайно докъде, Северна Каролина също трябваше да има.
Загледа се как предприемачът се прицелва за удара. Беше от онази специална порода южняци, които имаха три фамилни имена и римска цифра. Казваше се Сафорд, Сафорд Монтагю Макграт III. Макграт имаше хубав шотландско-ирландски произход, беше едър, рус и спретнат екземпляр от благородниците южняци. С други думи, беше тъп като крава на дъжд. Макграт се преструваше на много запознат с нравите във Вашингтон, но веднага си личеше, че е селяндур. Кроули имаше усещането, че този човек ще се съпротивлява срещу хонорара му като свинче на заколение. Беше от хората, които трябва да приключат преговорите с чувството, че са съдрали кожата на другия, иначе не би могъл да се прибере у дома.
— Как е сенатор Стратам напоследък? — попита Макграт, сякаш познаваше дъртото копеле отпреди.
— Добре, много добре.
Сигурно старецът ядеше пюре от грах и пиеше шейк със сламка. Истината бе, че Кроули никога не бе работил със сенатор Стратам. Беше купил фирмата „Стратам и съдружници“, когато Стратам се бе пенсионирал. Така се бе сдобил с ореол на порядъчност и с връзка с доброто старо време, която удобно го отличаваше от другите лобисти на Кей Стрийт, които след последните избори се бяха навъдили като гъби след дъжд.
