сигурен. Че не ставам за истински вярващ.
— Може би нито един рационален и интелигентен човек не може да бъде напълно сигурен във вярата си — заяви Хейзълиъс. — Или пък в липсата на вяра, както е в моя случай. Кой знае, може би Бог, в който вярва Еди, наистина е някъде там, горе — отмъстителен, садистичен, склонен към геноцид, готов да изпепели всеки, който не вярва в него.
— А ти как се справи, когато съпругата ти почина? — попита Форд.
— Реших в замяна да дам нещо на света. И понеже съм физик, ми хрумна идеята за Изабела. Жена ми казваше: „Ако най-умният човек на света не може да разбере как сме се появили, тогава кой може?“. Изабела е опитът ми да отговоря на този въпрос и на много други. Това е моето верую.
На едно малко огряно от слънцето място Форд забеляза вкопчило се в скалата гущерче. Над главите им все още кръжеше царският орел, а пронизителният му писък отекваше между скалите.
— Уайман — продължи Хейзълиъс, — ако тази работа с хакера се разчуе, ще съсипе проекта „Изабела“ и кариерата на всеки от нас и ще върне американската наука едно поколение назад. Разбираш го, нали?
Форд не каза нищо.
— От все сърце те моля да не разкриваш проблема, докато нямаме възможност да го разрешим. Това би съсипало всички ни, включително и Кейт.
Форд го изгледа остро.
— Да, забелязвам, че помежду ви става нещо — продължи Хейзълиъс. — Нещо хубаво. Нещо свято, ако мога да използвам тези дума.
„Само да беше вярно“, помисли си Форд.
— Дай ни още четирийсет и осем часа, за да решим проблема и да спасим проекта „Изабела“. Умолявам те.
Форд се запита дали този сериозен нисичък мъж знаеше или се бе досетил каква е истинската му мисия. Като че ли да.
— Четирийсет и осем часа — тихо повтори Хейзълиъс.
— Добре — съгласи се Форд.
— Благодаря ти — отвърна Хейзълиъс с дрезгав от вълнение глас. — А сега да се качваме.
Форд се хвана за изсечените в скалата стъпала и запълзя бавно след Хейзълиъс нагоре по опасната пътека. Времето беше износило и загладило каменната стълба и ръцете и ходилата му трудно се удържаха върху нея.
Когато стигнаха до руините, спряха върху издатината пред входа, за да успокоят дишането си.
— Виж — посочи Хейзълиъс към мястото, където древен обитател на дома бе замазал каменната стена с кал. Повечето от мазилката се бе изронила, но близо до дървения трегер в изсъхналата кал личаха отпечатъци от пръсти и ивици.
— Ако се вгледаш по-добре, можеш да различиш спираловидните извивки в отпечатъците — отбеляза Хейзълиъс. — Отпреди хиляда години са, но само това е останало от онзи човек. — Извърна се към хоризонта. — Такава е смъртта. Един ден изведнъж — прас! Всичко изчезва. Спомени, надежди, мечти, любов, собственост, пари. Близките и приятелите ни проливат по някоя сълза, отслужват литургия и продължават живота си. Превръщаме се само в няколко избеляващи снимки в албума. А после умират и онези, които ни обичат, също и тези, които обичат тях, и скоро дори споменът за нас изчезва. Сигурно си виждал онези стари албуми със снимки в антикварните магазини, пълни с хора, облечени с дрехи от деветнайсети век — мъже, жени, деца. Вече никой не знае кои са. Като човека, оставил този отпечатък. Изчезнал и забравен. И какъв е смисълът?
— Ще ми се да знаех — каза Форд.
Въпреки растящата топлина, докато се спускаха обратно Форд усети ледени тръпки, разтърсен до дън- душа от усещането за собствената си смъртност.
30.
Когато се прибра къщата си, Форд заключи вратата, дръпна пердетата, извади куфарчето си от кабинета и нагласи комбинацията.
„Спи, глупако, спи“, крещеше тялото му. Вместо това извади от куфарчето лаптопа и бележката на Волконски. Това бе първата му свободна минута, за да се опита да дешифрира бележката. Настани се на леглото с кръстосани крака, облегнал гръб на дървената табла, и сложи компютъра в скута си. Влезе в хексадецимален редактор и започна да печата цифрите и буквите във файл с данни. Трябваше хексадецималният код да бъде вкаран в машината, преди да може да работи с него.
Възможно беше кодът да е какво ли не: кратка компютърна програма, файл с данни, текстови файл, малка картинка, първите няколко ноти от Пета симфония на Бетховен. Възможно бе дори да бъде частен ключ RSA — при това непотребен, защото от ФБР бяха взели компютъра на Волконски.
Форд задряма, катурна се напред и изрита компютъра. Събуди се и отиде в кухнята да направи кафе. Не беше спал почти четирийсет и осем часа.
Тъкмо сипваше последната лъжица във филтъра, когато усети пробождане в корема и се сети колко много кафе поглъщаше от дни. Бутна кафе машината настрани, порови из шкафа и някъде в дъното напипа кутия зелен чай. Две пакетчета, запарени за десет минути и после се върна в спалнята с чаша от зеленикавата течност. Докато продължаваше да вкарва кода, погълна горещия горчив чай.
Искаше му се да свърши бързо, преди да слезе в Блекхорс, за да поговори с Бигей за последен път преди протестния поход, очите му се замъглиха, докато шареха напред-назад от екрана към листа, а и непрекъснато си откриваше грешки.
Застави се да намали темпото.
В десет и половина приключи. Облегна се и свери файла с данните с бележката. Като че ли всичко беше наред. Съхрани файла и пусна хексадецимален бинарен модул за конвертиране.
Хексадецималният код веднага се показа като бинарен файл — огромна поредица от единици и нули.
Тласкан от интуицията си, той активира бинарния ASCII модул за конвертиране и за негова изненада на екрана се появи съобщение в прав текст.
Който и да си, поздравления. Ха, ха! Коефициентът ти за интелигентност е малко по-висок, отколкото на обикновения идиот.
И така. Ще разкарам кльощавия си задник от тази скапана лудница и ще се прибера у дома. Ще се настаня пред телевизора с бутилка леденостудена водка и ще гледам как маймуните в зоопарка удрят по пръчките на клетките. Ха, ха! И може би ще напиша дълго писмо на леля Наташа.
Знам истината, глупако. Прозрях я в лудостта.
За да ти докажа, ще ти дам само едно име:
Джо Блиц.
Ха, ха!
Форд прочете бележката два пъти и се облегна. Долавяше несвързания и маниакален тон на човек, който губи разсъдъка си. Каква лудост имаше предвид той? Малуерът? Изабела? Самите учени? Защо бе скрил съобщение посредством код, а просто не бе оставил бележка?
Пък и този Джо Блиц?
Форд пусна името в „Гугъл“ и получи милион попадения. Разгледа първите и не откри очевидна връзка.
Извади сателитния телефон от куфарчето си и впери поглед в него. Беше подвел Локууд. Не, беше го излъгал. А вече бе обещал и на Хейзълиъс, че няма да споменава за малуера.
Мамка му! Защо си бе въобразил, че след две години в манастир ще успее просто ей така да се върне към лъжите и измамите от годините си на работа в ЦРУ? Можеше поне да каже на Локууд за бележката.
