— Не може да не знаеш за него — примигна насреща му Едълстайн.
— Извинете, че съм само един психолог.
— Основната статия за теста на Тюринг беше публикувана в психологическото списание „Майнд“.
Лицето на Инес доби празно професионално изражение.
— Алан, може би трябва да се замислиш защо изпитваш толкова силна нужда да се доказваш.
— Тюринг е един от гениите на двайсети век — продължи Алан. — Идеята за компютър му е хрумнала още през трийсетте години. По време на Втората световна война е разгадал кода на германската „Енигма“. След войната отношението към него е отвратително поради факта, че е бил хомосексуалист, и той се самоубива, като изяжда отровна ябълка.
— Сериозно нестабилна личност — намръщи се Инес.
— Твърдиш, че хомосексуалистите са нестабилни, така ли?
— Не, разбира се, че не — побърза да поясни Инес. — Имах предвид начина, по който се е самоубил.
— Тюринг е спасил Англия от нацистите — без него британците щяха да изгубят войната, — а Англия му се е отблагодарила с жестоко преследване. При тези обстоятелства според мен самоубийството не е… нелогично. А що се отнася до начина — той е чист, ефикасен и с красноречива символика.
Лицето на Инес пламна:
— Алан, ще ти бъдем благодарни, ако стигнеш до същността.
Алан продължи гладко:
— Тестът на Тюринг е опит да се намери отговор на въпроса „Може ли една машина да мисли?“. Предложението на Тюринг е следното: човек-съдия влиза в писмен разговор с две същини, които не вижда: човек и машина. Ако след продължителен разговор съдията не може да различи машината от човека, тогава може да се каже, че машината е „интелигентна“. Тестът на Тюринг се е превърнал в стандартна дефиниция на изкуствения интелект.
— Всичко това е много интересно — каза Инес, — обаче какво общо има с нашия проблем?
— Тъй като не сме постигнали нищо, което да се приближава към изкуствения интелект, дори и при най-мощните суперкомпютри, според мен е забележително, че някакъв малуер — вероятно няколко хиляди реда скапан код — може да издържи теста на Тюринг — посочи той към разпечатката от разговора. — При това по толкова абстрактна тема като Бог и смисъла на живота. Ето затова смятам, че не е детинско, ни най-малко. — Той скръсти ръце и се огледа.
— И точно затова ще направим още една проба — заяви Хейзълиъс. — Трябва да го накараме да говори, за да може Рей Чън да проследи източника.
Хората потънаха в креслата си. Никой не продума.
— Е? Направих предложение. Обсъдихме го. Хайде да гласуваме — ще сразим ли утре тази логическа бомба, или не?
Колебливи кимвания и неопределено съгласие.
— Утре е протестният поход — обади се Форд.
— Не можем да отлагаме повече — заяви Хейзълиъс. Строго се вгледа в лицата на хората един по един. — Е? Вдигнете ръка!
Ръцете се вдигнаха една по една. След известно колебание и Форд вдигна ръка. Само ръката на Долби остана долу.
— Не можем да го направим без теб, Кен — тихо каза Хейзълиъс. — Изабела е твое творение.
Пауза, после Долби изруга:
— Добре, мамка му. Ще участвам.
— Единодушно — оповести Хейзълиъс. — Започваме теста утре по обяд. Ако всичко мине добре, на смрачаване ще бъдем на сто процентова мощност. После ще разполагаме с цяла нощ да проследим и да унищожим този малуер. А сега, да се опитаме да поспим.
Когато Форд се запъти обратно през полето, в главата му отекваше фразата на Кейт: „То знаеше. То знаеше.“
29.
Докато вървеше към къщата си, Форд чу някой да го вика по име и се извърна. Ниската и слаба фигура на Хейзълиъс крачеше през полето към него.
— Сигурно събитията през последната нощ са те шокирали — каза директорът и тръгна в крак с него.
— Така е.
— Какво мислиш? — Хейзълиъс леко наклони глава и изгледа Форд косо. Погледът му беше като микроскоп.
— Мисля, че сами сте се притиснали в ъгъла, като не сте докладвали веднага.
— Станалото, станало. Изпитвам облекчение, задето Кейт ти е казала. Не ми харесваше да те мамя. Надявам се разбираш защо не ти се доверихме по-рано.
Форд кимна.
— Знам, че си уверил Кейт, че ще го запазиш в тайна — каза Хейзълиъс и направи многозначителна пауза.
Форд не се осмели да отговори. Вече не си вярваше, че е добър лъжец.
— Имаш ли малко време? — попита Хейзълиъс. — Искам да ти покажа индианските останки нагоре в долината, на които се дължи цялото противоречие. Така ще имаме възможност да поговорим.
Пресякоха пътя и тръгнаха по пътека през канадските тополи, придвижвайки се бързо нагоре по пресъхналото речно корито в дерето, което се разклоняваше от Накаи Уош. Форд усети как тялото и сетивата му се съживяват след изтощителната нощ. Стените от пясъчник от двете страни на дерето се стесняваха, докато вълничките и извивките, вдълбани в мекия камък от порои в древността, се доближиха толкова, че можеше да ги докосне. Над ръба се понесе царски орел, размахът на крилете му беше широк колкото ръста на Форд и двамата спряха, за да го погледат. След като птицата с широки спирали се изгуби от поглед, Хейзълиъс го докосна по рамото и му посочи нагоре в каньона. На около петнайсет метра по полегата стена от пясъчник се виждаха руини от обиталища на индианците анасази, вклинени в една ниша. До тях водеше древна пътека, изсечена в скалите.
— Като млад бях арогантно нищожество — тихо заговори Хейзълиъс. — Мислех се за по-умен от всички останали. Смятах, че това ме прави по-добър човек, по-стойностен от хората с обикновен интелект. Не знаех в какво вярвам и не давах пет пари. Живеех бурно и събирах доказателства за качествата си — Нобелова награда, наградата „Фийлдс“, почетни степени, отличия, купища пари. Гледах на другите като на статисти във филма, в който звездата бях аз. И тогава се запознах с Астрид. — Замълча, когато стигнаха в началото на старата пътека нагоре по скалата. — Астрид е единственият човек на земята, когото истински съм обичал и който ме извади от пашкула ми. И после умря. Млада и жизнена, падна покосена в прегръдките ми. След като си отиде, имах чувството, че това е краят на света. — Замълча. — Трудно е да го опишеш на човек, който никога не го е преживявал.
— Аз съм го преживявал — каза Форд едва ли не неусетно. Страховитата студенина на загубата отново обви сърцето му и го скова.
Хейзълиъс се облегна с ръка на пясъчника.
— Изгубил си жена си?
Форд кимна. Чудеше се защо ли разговаря за това с Хейзълиъс, след като не се разкриваше дори пред психоаналитика си.
— Как се справи?
— Не съм се справил. Избягах в манастир.
Хейзълиъс се приближи още малко:
— Религиозен ли си?
— Ами… не знам. Смъртта й разклати вярата ми. Трябваше да разбера къде съм, в какво вярвам.
— И?
— Колкото повече опитвах, толкова по-несигурен ставах. С радост установих, че никога няма да съм
