едър състезателен кон. Беше Биа. Лейтенантът от племенната полиция докосна ръба на шапката си.
— Яздите за удоволствие ли? — попита той.
— Отиваме в Блекхорс — отговори Форд.
— Хубав ден за езда — не е много топло, има лек ветрец — усмихна се Биа. Постави ръце на извивката на седлото си. — Сигурно ще посетите Нелсън Бигей.
— Точно така — потвърди Форд.
— Той е свестен човек — каза Биа. — Ако подозирах, че протестният поход ще създаде проблеми, щях да ви предложа присъствието на племенната полиция. Само че според мен това ще предизвика обратен ефект.
— Съгласен съм — каза Форд, признателен за прозорливостта на полицая.
— Най-добре да ги оставим да си направят своето. Ще ги наблюдавам — дискретно.
— Благодаря.
Биа кимна и се приведе напред:
— Така и така сте тук, имате ли нещо против да ви задам един-два въпроса?
— Давайте — насърчи го Форд.
— Този Питър Волконски, добре ли се разбираше с всички?
— С повечето хора — отговори Кейт.
— Никакви лични сблъсъци? Несъгласия?
— Беше малко избухлив, но ние приемахме това спокойно.
— Беше ли важен член на екипа?
— Един от най-важните.
Биа подръпна шапката си:
— Човекът пъхва малко дрехи в един куфар и си тръгва. Горе-долу десет часа е, луната вече е изгряла. Кара около двайсет минути, после излиза от пътя и шофира четиристотин метра през пустинята. Стига до едно дълбоко дере. Спира колата на склон близо до ръба, дръпва ръчната спирачка, изключва двигателя и изключва колата от скорост. След това опира пистолет в главата си с дясната ръка, освобождава спирачката с лявата, изстрелва куршум в дясното си слепоочие и колата се преобръща в дерето. — Замълча. Ивицата сянка под шапката скриваше очите му.
— Това ли е станало според вас? — попита Кейт.
— Такава е възстановката на ФБР.
— Само че вие не сте съгласен — каза Форд.
Биа като че ли го погледна съсредоточено от плътната сянката под периферията на шапката си.
— А вие?
— Според мен е малко странно, че е бутнал колата си в пропастта, след като се е застрелял — не скри сарказма си Форд. Спомни си за писмото. Дали да каже на Биа? По-добре да остави Локууд да се оправя.
— Всъщност според мен това е достоверно — заяви Биа.
— Не се ли озадачавате, че си е приготвил куфара?
— Някои самоубийци постъпват по този начин. Самоубийството често е спонтанно.
— Тогава къде е проблемът според вас?
— Господин Форд, откъде знаете, че там е имало кола?
— Видях пресните следи от гуми и видях смачкания храст — също и мишеловите.
— Но не сте видели дерето?
— Не.
— Защото то не се вижда от нито едно място по пътя — проверих. Откъде Волконски ще знае, че го има?
— Бил е объркан, тръгнал е с колата си към пустинята, за да се застреля, натъкнал се е на дерето и е решил да се подсигури допълнително. — Форд не си вярваше особено, но се запита дали Биа би му повярвал.
— Точно същото смята и ФБР.
— Но не и вие.
Биа се надигна и докосна шапката си:
— Пак ще се видим.
— Чакайте — спря го Кейт.
Биа спря.
— Нали не мислите, че е възможно някой от нас да го е убил? — попита Кейт.
Биа бутна една вечнозелена клонка от бедрото си.
— Ще го кажа така — ако не е самоубийство, значи е дело на много, много интелигентен убиец.
С тези думи докосна отново ръба на шапката си, смушка коня си с пети и ги подмина.
Форд си помисли: Уордлоу.
34.
Блекхорс изглеждаше още по-неприветлив, отколкото когато Форд го бе посетил в понеделник — самотна група покрити с прах каравани, сгушени между склоновете на Червеното плато и някакви ниски жълтеникави възвишения. Във въздуха се носеше мирис на змийска трева. На мръсната площадка, където предния път играеха децата, люлката се люлееше празна на вятъра. Форд се зачуди къде ли е училището — вероятно в Блу Гап на около четирийсет и пет километра разстояние.
Ама че място, където да отраснеш! Въпреки това в селището на навахо се долавяше някаква монашеска празнота, която допадаше на Форд. Навахо не трупаха притежания като другите хора. Дори домовете им бяха обзаведени оскъдно.
Докато яздеха към кошарите за добитък, Форд забеляза Нелсън Бигей да подковава червеникавокафяв кон, спънат до един кедров стълб. Ковеше подковата върху наковалня с поредица точни удари с чука. Платото връщаше ехото от ударите.
Бигей остави подковата и чука с дрънчене, изправи се и ги загледа как приближават.
Форд и Кейт спряха, слязоха и вързаха конете за оградата. Форд вдигна ръка за поздрав и Бигей им даде знак да се приближат.
— Това е доктор Кейт Мърсър, помощник-ръководителка на проекта „Изабела“.
Бигей повдигна ръба на шапката си в знак на поздрав към Кейт. Тя приближи и се ръкува с него.
— Физик ли сте? — попита Бигей и я огледа скептично.
— Да.
Бигей леко изви вежди. Съвсем целенасочено Бигей им обърна гръб, допря рамото си до хълбока на коня, вдигна задния му крак и започна да наглася подковата върху копитото. След това отново я постави върху наковалнята и я удари още няколко пъти с чука.
Докато Форд стоеше и се чудеше що за обноски имат навахо, Кейт каза на синия плетен гръб на Бигей:
— Надявахме се да поговорим.
— Ами говорете.
— Бих предпочела да не говоря с гърба ви.
Бигей пусна подковата и се изправи.
— Е, мадам, не съм ви канил да идвате, а в момента съм зает.
— Не съм ви никаква „мадам“. Имам докторска степен.
Бигей се закашля, остави инструментите си и безизразно се втренчи в нея.
— Е — каза тя, — ще стоим тук, на слънцето, или ще ни поканите вътре на чаша кафе?
По лицето на Бигей се изписа раздразнение, примесено с веселост.
— Добре, добре, влезте.
Форд отново се озова в оскъдно обзаведената дневна с военните снимки по стените. Докато Бигей им сипваше кафе, Форд и Кейт се настаниха на кафявото канапе. Бигей напълни чашите им и се настани в счупения шезлонг.
