хората си горе. Пукането се усили и Улф си даде сметка, че е стрелба. Чу тих вик. Всички вдигнаха поглед. След миг покрай канарата профуча нечие тяло, съпътствано от силен задушаващ писък. Докато прелиташе край тях, фигурата се показа в светлината на прожекторите — човек в униформа. Викът рязко секна далече долу, чу се притъпен удар и тракането на падащи камъни.
— Какво беше това, по дяволите! — извика един от войниците.
— Хвърлиха Франки от скалата!
— Вижте, слизат по опънатите въжета! — провикна се друг войник.
Обзети от ужасено недоумение, всички погледнаха нагоре към десетките тъмни силуети, които се спускаха по въжетата.
Пастор Ръс Еди наблюдаваше как тълпата мята от скалата и последния мъртъв войник. Макар че Еди искрено не одобряваше насилието, войникът се бе противопоставил на Божията воля. Така да бъде. Може би щяха да намерят утеха и изкупление, когато Христос ги съживи и спаси паството си. Може би.
Покатери се на капака на джипа и огледа пораженията. Войниците бяха стреляли по паството му, което се бе втурнало с мощта на цунами към ръба на скалата, докато повечето от тях не бяха изчезнали отвъд скалата в тъмната пропаст.
Да бъде волята му.
Пастор Еди огледа чудото. Пътят беше претъпкан с хора, които прииждаха от Дъгуей, а фенерчетата и факлите им подскачаха в мрака. Минаха през оградата, навлязоха в охраняваната зона и се струпаха, очаквайки указания. Около осемстотин метра по-назад пламъците от горящите хангари до пистата се виеха над изсъхналите дървета и озаряваха зловещо върха на платото. Острата миризма на бензин и на горяща пластмаса се носеше във въздуха.
Пред него хората се трупаха край ръба на платото. Доук уверено ги насочваше надолу по въжетата и ги разпределяше. Беше казал на Еди, че е служил десет години в специалните части. Знаеше какво прави, показваше на хората как да се спускат по скалата и ги уверяваше, че ще успеят да се справят.
И те наистина успяваха. Изливаха се на огромно множество, спускаха се по въжетата — човешки водопад, който се изливаше в мрака долу.
Еди наблюдаваше как Доук крещи и издава нареждания. Еди вдигна радиостанцията си и се обади на групата до пистата.
— Виждам, че сте подпалили хангарите. Добра работа.
— Какво да правим с хеликоптера?
— Пазят ли го?
— Един войник и пилотът. Той е въоръжен и адски уплашен.
— Убийте ги. — Думите просто излязоха от устата му.
— Слушам, пасторе.
— Има ли наблизо тежко оборудване?
— Има един багер.
— Разкопайте пистите.
Еди наблюдаваше хората. Те продължаваха да пристигат на тумби в планината въпреки блокадите по пътя и масовите арести. Беше невероятна гледка. Време беше да започнат следващата фаза от нападението.
Еди вдигна ръце и се провикна:
— Християни! Чуйте ме!
Растящата тълпа се размърда и замря.
— Виждате ли тези проводници за високо напрежение? — посочи Еди с треперещ пръст.
„Свалете ги!“, ревна тълпата.
— Точно така! Ще прекъснем захранването на Изабела — кресна той. — Трябват ми доброволци, които да се покатерят по кулите и да разкъсат проводниците.
— Разкъсайте ги! — ревеше тълпата. — Разкъсайте ги!
— Спрете им тока!
— Спрете им тока!
Една група се откъсна от тълпата и се струпа край по-близката кула, намираща се на трийсетина метра.
Еди вдигна двете си ръце и тълпата отново притихна.
Той отново посочи, този път към групата антени, сателитни чинии, микровълнови приемници и предаватели за клетъчни телефони на покрива на клетката на асансьора, кацнала на ръба на скалата.
— Ослепете очите и заглушете ушите на сатаната!
— Ослепете Сатаната!
Още хора се отделиха и се струпаха около асансьора. Тълпата вече имаше насока. Имаше задача. Наблюдава с мрачно задоволство как хората се трупат около оградата на гигантските подпори на кулата. Тълпата притискаше и прииждаше и оградата се сгромоляса със силно скърцане. Хората нахлуха. Един мъж се хвана за стълбата, издърпа се нагоре и започна да се катери, последван от втори, от трети, докато след няколко минути вече приличаха на редица мравки, които се катерят по дърво.
Еди скочи от джипа и тръгна към Доук на ръба на скалата.
— Работата ми тук приключи. Слизам долу. Мен избра Бог да се изправя пред Антихриста. Ти поеми командването горе.
— Бог да те благослови, пасторе! — прегърна го Доук.
— Сега ми покажи как да сляза по тази канара.
Доук завърза въже около кръста на Еди, прехвърли го през колана му и му обясни простите правила за спускането с въже. Еди се запъти към ръба.
— Направете път — кресна той. — Направете път за пастор Еди! Ще се спусне по въжетата!
Тълпата се раздели и Доук поведе Еди към ръба на скалата. Еди се обърна, стисна въжето и се надвеси над ръба, като се отблъсна енергично от канарата, както бе виждал да правят и останалите. Сърцето се бе качило в гърлото му, устните му неистово мълвяха молитва.
64.
— Навън има ревяща тълпа — каза Уордлоу и посочи към предния монитор.
Хейзълиъс най-сетне се откъсна от Визуализатора. На главния монитор се виждаше цялата охранявана зона, която гъмжеше от диваци, размахващи ножове, брадви и пушки, а факлите им подскачаха и пламтяха.
— Качват се на асансьора!
— Мили боже! — Хейзълиъс изтри лицето си с ръкава. — Кен, още колко време има Изабела? — провикна се той.
— Повредената намотка може всеки момент да излезе от свръхпроводимост — провикна се в отговор Долби, — и тогава сме пушено месо. Лъчите може да се отклонят, да пробият вакуумната тръба и да предизвикат експлозия.
— Колко голяма?
— Може би доста, нямаме прецедент. — Той погледна към екрана си. — Харлан! Вкарай още малко сок в системата! Поддържай магнитния поток.
— В момента съм на сто и десет процента от предвидената мощност — каза Сейнт Винсънт.
— Натисни още малко — каза Долби.
— Ако момичето ни не издържи, ще изгубим мощност и освен това ще умрем.
— Давай.
Харлан Сейнт Винсънт набра командата с клавишите.
— Ами тълпата? — провикна се Уордлоу. — Подпалиха хангарите на пистата!
— Не могат да проникнат тук — спокойно каза Хейзълиъс.
— Все още слизат по въжетата.
— Тук вътре сме в безопасност.
