стотици хора избягват пътните блокади и се стичат към платото по черните пътища, мнозина са с мощни джипове. Пистата не може да се ползва от самолет. Самолет „Придейътр“ с дистанционно управление трябва да е там и да снима след… по-малко от двайсет минути. Трябва да предприемем стратегическо и добре организирано нападение на платото, защото в противен случай ще погубим живота на още хора.
— Разбирам, но освен това там има машина на стойност четирийсет милиарда долара, единайсет агенти от ФБР и десетина учени, чиито живот също виси на косъм…
— Извинете, господин Президент? — Беше министърът на енергетиката, който официално отговаряше за Изабела и управляваше финансите й. — Изабела продължава да работи на пълна мощност, но се дестабилизира. Според системата ни за далечно проследяване лъчите от протони и антипротони са се отместили и…
— Говори на нормален английски.
— Ако Изабела не бъде спряна, може лъчите да пробият тръбата и това да предизвика експлозия.
— Колко силна?
Колебание.
— Не съм физик, но ми казаха, че ако лъчите се кръстосат не навреме, това тутакси ще предизвика сингуларност, която ще избухне със силата на малка атомна бомба от порядъка на половин килотон.
— Кога?
— Всеки момент.
— Не искам да ви разсейвам — обади се шефът на канцеларията, — но настана истинско цунами в медиите. Трябва да се справим с това — веднага.
— Изчистете въздушното пространство в радиус хиляда и петстотин километра около Червеното плато — остро нареди президентът. — Обявете извънредно положение в резервата. И военно положение. Забранете всякаква преса. Всякаква.
— Считайте го за направено.
— Освен частите от Националната гвардия искам силна военна операция като подкрепа. Искам американската армия да постави под контрол Червеното плато и околната зона преди изгрев. Няма да слушам никакви извинения за недостиг на войски или на транспорт. Искам да изпратите и сухопътни части. Пуснете войници по черните пътища. Това там е пустиня. Искам огромно числено превъзходство. Ясно ли е?
— Господин Президент, вече съм наредил мобилизация на всички военни активи на югозапад.
— Пет без петнайсет ли е най-доброто, което можете да предложите?
— Да, господин Президент.
— Въоръжени терористи завземат американска собственост и убиват американски военни. Престъпленията им пред държавата нямат нищо общо с религията. Тези хора са терористи — точка и край. Разбрахте ли?
— Да, сър.
— Като начало искам този телевизионен проповедник Спейтс да бъде арестуван по обвинение в тероризъм — с белезници, с пранги, всичко. Искам да го направите възможно най-публично — за назидание. Ако има и други проповедници, телевизионни евангелисти и фундаменталисти сред онези хора там, искам да арестувате и тях. Те с нищо не се различават от талибаните и Ал Кайда.
67.
Нелсън Бигей лежеше по корем на един гладък камък над долината Накаи, а до него беше Уили Беченти. От най-високата точка на платото, върхът му, се откриваше пълна панорама към пустинната област долу.
На Дъгуей, където той се изкачваше на Червеното плато, имаше страхотно задръстване. Стотици, вероятно хиляди коли бяха паркирали с изключени двигатели както им скимне на огромна площ непосредствено до Дъгуей. Много от превозните средства бяха зарязани с включени фарове и с отворени врати. Мнозина се изкачваха по Червеното плато пеша, оставили колите си някъде под платото. Стичаха се по пътя към проекта „Изабела“, подминаваха отклонението за долината Накаи и вървяха право към сблъсъка на ръба на платото.
Огледа с бинокъла си надолу по пътя. Хангарите горяха. Хеликоптерът, с който бяха пристигнали войниците, също беше подпален, а пламъците се издигаха на трийсетина метра към небето. Край него лежаха пръснати трупове на загинали в кървавата престрелка, която бе наблюдавал само преди няколко минути. По-голямата част от тълпата беше напуснала пистата след запалването на хеликоптера, но неколцина останаха, за да помогнат на голям багер да набразди пистата.
Проследи по-нататък стичащата се тълпа, докато погледът му не стигна до ограденото място на ръба на платото, под което се намираше Изабела. Там гъмжеше от хора — според Бигей бяха поне хиляда човека. Блъскаща се човешка маса се катереше по една от кулите на проводниците за високо напрежение и беше стигнала на около три четвърти до върха. Други бяха издигнали грубо скован кръст на върха на висока постройка в края на платото и сечаха на парчета няколко комуникационни кули, издигащи се на върха й.
Бигей бавно свали бинокъла.
— Имаш ли някаква представа какво става, по дяволите? — попита Беченти.
Бигей поклати глава.
— Някаква среща на Клана? На неофашистите?
— В тълпата има и черни, и южноамериканци. Дори неколцина индианци.
— Я да видя.
Докато Беченти наблюдаваше източния край на платото, Бигей осмисляше видяното. Отначало си помисли, че може би е някакво смахнато религиозно сборище — често срещана гледка на платото, — но след като взривиха хеликоптера, той си даде сметка, че става дума за нещо съвсем различно. Може би беше свързано с откачения телевизионен проповедник, за когото бе чул да говорят хората, онзи, дето изнесъл проповед против проекта „Изабела“.
Беченти изсумтя, като продължаваше да гледа:
— Виж колко много хора са избили на пистата.
— Дааа — проточи Бигей. — Със сигурност ще има ответна реакция. Федералните няма да стоят със скръстени ръце и да оставят това безобразие безнаказано. Не бива да ни хващат тук, когато започнат фойерверките.
— Можем да поостанем и да видим какво ще стане. Не всеки ден имаме места на първия ред, за да гледаме как бледоликите се избиват помежду си. Винаги сме знаели, че един ден ще го направят, нали? Помниш ли онова пророчество?
— Стига, Уили. Трябва да съберем всички и да се омитаме от платото.
Станаха и се запътиха към долината.
Ранди Доук се бе покатерил върху капака на джипа и се извисяваше над сражението, скръстил яките си ръце. Наблюдателният пункт му откриваше по-добра гледка към хората, които се катереха по кулата за високо напрежение. Най-горните почти бяха стигнали върха. Проводниците бръмчаха и пукаха. Почувства прилив на енергия като никога дотогава. Някога Доук бе станал жертва на хероина, кокаина и алкохола. Когато бе паднал най-ниско — докато се валяше в мръсотията и изпражненията на един напоителен канал до Белен в Ню Мексико, неканена от спомените му изникна някаква молитва от детството, на която майка му го беше научила, преди пияното дърто копеле, с което тя живееше, да гръмне първо нея, а после и себе си. Напевните думи отекваха в главата му: „Исус ме обича, знам това, защото Библията ми казва…“ И още тогава в онази мръсна канавка в Белен Исус се бе протегнал и бе спасил непотребния му задник. Така че сега му беше длъжник — Доук му беше длъжник. Беше готов на всичко заради Исус.
Вдигна бинокъла. Един от катерещите се беше стигнал точно под изолаторите. Доук наблюдаваше как мъжът се катери по стълбата и обгръща с крака една подпора. След това запази равновесие, извади пушка- помпа, вкара патрон в цевта и я опря на рамото си.
Представлението щеше да си го бива.
