— Дай ми оръжието, приятел — високо нареди той.
Еди насочи револвера към него.
— Погледни се — насмешливо му каза Дорфлър, — стреляш ли с това, ще бъдеш единственият, на когото ще навредиш. Дай ми го. Веднага.
Прозвуча изстрел и Дорфлър учуден отскочи назад. Падна, претърколи се и отново се надигна, вадейки собственото си оръжие. Явно носеше бронежилетка.
Втори изстрел от револвера отнесе горната част на главата му.
Улф се метна на земята и запълзя на ръце и колене, докато не се прислони под укритието от твърд камък. Край него изригна оглушителен шум като в края на света: автоматична стрелба, експлозии, писъци. Той се сви като бебе, покри главата си с ръце и се опита едва ли не да потъне в скалата, докато навсякъде край него трещяха и гърмяха изстрели, а куршумите се удряха и отскачаха от камъните наоколо. Падаха отломки. Шумотевицата продължи сякаш цяла вечност, а хората се разкъсваха от смъртни крясъци и от влажните и разкъсващи шумове на куршумите. Притисна ушите си с ръце и се опита да прогони шума.
Бурята отмина и след миг всичко притихна — освен бученето в ушите му.
Остана свит на топка, скован и безчувствен.
Усети на рамото си нечия ръка. Бутна я.
— Спокойно. Всичко е наред. Стани.
Държеше очите си затворени. Нечия ръка стисна ризата му, грубо го издърпа да се изправи, при което откъсна половината му копчета.
— Погледни ме.
Улф вдигна лицето си и отвори очи. Беше тъмно — прожекторите бяха изпочупени от изстрелите. Навсякъде лежаха трупове, като в пъкъла, дори по-зле от пъкъла — наполовина съсечени хора, разпилени части от тела. Имаше ужасно тежко ранени хора, някои издаваха странни звуци, гъргореха, кашляха, неколцина пищяха. Тълпата вече влачеше труповете към ръба на площадката и ги изхвърляше.
Разпозна човека, който го стискаше: същият този пастор Еди, започнал престрелката, при която загина Дорфлър. Беше опръскан с кръвта на други хора.
— Кой си ти?
— Аз съм просто… компютърен специалист.
Еди го погледна внимателно.
— С нас ли си? — тихо го попита той. — Приемаш ли Исус Христос за свой спасител?
Улф отвори уста, но се чу само някакво грачене.
— Пасторе, нямаме много време — чу се нечий глас.
— Винаги има време да спасиш нечия душа — погледна го Еди с притъмнял поглед. — Повтарям: приемаш ли Исус Христос за свой спасител? Време е да избереш на чия страна си. Дойде Денят на Страшния съд.
Улф най-сетне успя да кимне.
— На колене, братко. Ще се помолим.
Улф почти не съзнаваше какво прави. Приличаше му на сцена от Средните векове, на насилствено покръстване. Опита се да коленичи с треперещите си крака, но не го направи достатъчно бързо и някой го дръпна надолу. Изгуби равновесие и падна настрани, а ризата му се разтвори.
— Да се помолим — подкани го Еди, коленичи до Улф, стисна и двете му ръце в своите и сведе чело, докато не докосна ръцете на Улф в своите. — Отче наш, приемаш ли този грешник сега, когато е в нужда? А ти, грешнико, приемаш ли Истинското слово, че трябва да се преродиш?
— Какво… дали…? — опита да се съсредоточи Улф.
— Повтарям: приемаш ли Исус за свой спасител?
На Улф му се догади:
— Да — побърза да отговори той. — Да, приемам… Приемам.
— Хвала на Бога! Да се помолим!
Улф сведе глава и силно стисна очи. Какво ставаше, по дяволите?
Чу гласа на Еди:
— Да се помолим на глас — настоя той. — Покани Исус в сърцето си. Ако го направиш свободно и искрено, ще видиш царството небесно. Лесно е. — Той стисна ръце и започна да се моли на глас.
Улф мърмори с него известно време и после усети как гърлото му се затваря.
— Трябва да се молиш заедно с мен — каза Еди.
— Аз… не… — отвърна Улф.
— Но за да приемеш Исус, трябва да се молиш. Трябва да го поканиш…
— Не, няма.
— Приятелю, скъпи мой приятелю, това е последният ти шанс. Денят на Страшния съд ни очаква. Предстои възнесението. Говоря ти не като враг, а като човек, който те обича.
— Обичаме те — подеха гласове от тълпата. — Обичаме те.
— Сигурно сте обичали и войниците, които убихте — каза Улф. Беше ужасен от онова, което правеше. Откъде се взе тази внезапна и щура смелост?
Усети как дулото на оръжие леко докосва слепоочието му.
— Последен шанс — долетя тихият глас на Еди. Усещаше колко стабилно е дулото в ръката на мъжа.
Улф затвори очи и не каза нищо. Усети лекото потрепване, когато ръката се стегна, когато пръстът натисна спусъка. Внезапен гръм — и после нищо.
66.
На всеки екран в Залата за извънредни случаи имаше по един участник във видеоконференцията. Обединеното командване, ръководителят на вътрешното министерство, на ФБР, на Националната агенция за сигурност, на разузнаването и на министерството на енергетиката. Вицепрезидентът се бе присъединил към тях в залата в три часа, а в момента беше три и двайсет. Много неща се бяха случили през последните двайсет минути, откакто бяха получили новината за пожарите на пистата на Червеното плато.
Стантън Локууд имаше чувството, че е попаднал в капана на някакво телевизионно предаване. Трудно му бе да повярва, че е възможно това да се случва в Америка. Сякаш се бе събудил в друга страна.
— Нямаме новини от екипа за спасяване на заложници след взривяването на хеликоптера — казваше директорът на ФБР. Лицето му беше пребледняло, а кърпичката, с която непрекъснато попиваше лицето си, се бе смачкала незабелязана в ръката му. — Нападат и имат огромно числено предимство. Не е просто някаква тълпа — организирани са. Знаят какво правят.
— За заложници ли са взети? — попита президентът.
— Боя се, че повечето от тях са обезоръжени — или мъртви.
Някой, който не се виждаше на екрана, му подаде лист хартия. Той го прегледа.
— Току-що получих доклад… — Ръката му трепна съвсем леко. — Успели са да съборят една от трите основни линии за високо напрежение към Изабела. Това е предизвикало срив по мрежата. В Северна Аризона на много места токът е спрял, а също и в Колорадо и в Ню Мексико.
— Националната ми гвардия — каза президентът и се обърна към обединеното командване. — Къде са те, по дяволите?
— В момента са на инструктаж, господин Президент. Все още сме в график за операцията в 4:45.
— Къде? Още ли не са излетели?
— Не, сър.
— Веднага да излетят! Ще ги инструктирате във въздуха!
— При този недостиг на оборудване и прекъсването на тока…
— Ще летите с каквото има.
— Господин Президент, според последните разузнавателни данни на Червеното плато има между хиляда и две хиляди въоръжени. Смятат, че това е Армагедон. Второто пришествие. В резултат изобщо не зачитат човешкия живот — нито на своите, нито на другите. Не можем да хвърлим в това положение зле екипирани и зле инструктирани хора. Докладвано е за пожари и за големи експлозии на Червеното плато. Все още
