таван, а останалите бяха избутани нагоре от хората с оръжия. Отворът водеше към по-висок забой, а оттам — в друга шахта, в дъното на която Форд за миг мерна светлина — проблесна и бързо изчезна една- единствена звезда на нощното небе. Форд последва Еди и шайката му и излезе през дългата диагонална пукнатина на нощното плато. Въздухът миришеше на горящ бензин и на пушек. Целият хоризонт на изток гореше. Червено-черни облаци пушек се носеха по небето и закриваха луната. Земята продължаваше да се тресе, а от време на време някой и друг пламък отскачаше на трийсетина и повече метра нагоре като оранжево-червено знаме, което плющи в нощта.
— Насам! — извика Еди. — Ето там на откритото!
Прекосиха едно пресъхнало място и спряха в една широка и песъчлива вдлъбнатина до грамадна умряла пиния. Форд поне успя да се доближи достатъчно до Кейт, за да я попита:
— Добре ли си?
— Да, но Джули и Алан са мъртви — затрупани са.
— Тишина! — кресна Еди. Пристъпи спокойно на откритото място. Форд се смая от преобразяването му. Спокоен и самоуверен, с вече властни движения. В колана му беше пъхнат револвер „Супер Блекхоук“ A .44. Направи няколко крачки и се извърна към тълпата, явно мислейки се за Божи отмъстител на земята.
Еди се обърна и вдигна ръка:
— Бог ни изведе от робството в Египет. Благословен да е!
Паството му, което вече се състоеше едва от няколко десетки богомолци, ревна в отговор: „Благословен да е!“
Еди се наведе над легналия по гръб учен, който отвори очи — явно идваше на себе си.
— Изправете го — тихо нареди Еди. Посочи Форд, Инес и Чечини. — Дръжте го здраво.
Те се пресегнаха и възможно най-внимателно вдигнаха Хейзълиъс на здравия му крак. Форд се смая, че този мъж все още беше жив, да не говорим, че бе в съзнание.
— Вижте лицето му — обърна се към тълпата Еди, — това е лицето на Антихриста. — Вървеше в кръг и гласът му отекваше гръмовно: — „Звярът биде хванат, а с него заедно и лъжепророкът, който бе вършил личби пред него… И двамата бидоха живи хвърлени в огненото езеро със запален жупел!“
Приглушен гърмеж метна във въздуха далечно огнено кълбо, което зловещо освети случващото се. Оранжевата светлина за кратко очерта силуета на мършавото лице на Еди и подчерта почернелите му хлътнали бузи и потъналите му надълбоко очи.
— Весели се… защото Бог е отсъдил съдбата ти.
Тълпата ревна одобрително и Еди вдигна ръце.
— Воини на Христа, това е тържествен момент. Заловихме Антихриста и неговите ученици и сега Божията присъда очаква всички нас.
Хейзълиъс вдигна глава. За изненада на Форд ученият насочи към Еди презрителна усмивка — наполовина усмивка, наполовина гримаса — и каза:
— Извинете, че ви прекъсвам, проповеднико, но Антихристът иска да каже няколко не толкова прочувствени думи на вашето знаменито паство.
Еди вдигна ръце:
— Антихристът говори.
Хейзълиъс отново се опита да проговори. Еди пристъпи смело напред.
— Какво богохулство ще се откъсне от устните ти сега, Антихристе?
Хейзълиъс вдигна глава и гласът му прозвуча по-силно.
— Дръж ме — каза той на Форд, — не позволявай да се огъна.
— Не съм сигурен, че това е умно — прошепна в ухото му Форд.
— Защо не? — мрачно прошепна Хейзълиъс. — Ако ще се мре, нека да е по моя начин.
— Антихристът ще говори — повтори Еди, а в спокойния му глас се долавяше лека ирония. — Воини на Христа, чуйте думите на лъжепророка.
74.
От купчината варовикови отломки Бигей огледа притъмнелия хоризонт с бинокъла си. Беше два и половина през нощта.
— Ето ги. Скупчили са се на онази поляна и са адски уплашени.
— Да вървим — подкани го Беченти.
Но Бигей не помръдна. Беше насочил бинокъла си на изток. Целият източен край на платото беше изчезнал — експлозията го бе унищожила. Под взривения дълбей имаше огромен сипей от отломки, от горящи въглища, примесени с метал, и реки от горяща течност, която се разпределяше и течеше по деретата в подножието на планината като вулканична лава. Цялата източна страна на платото гореше, бълваше огън и пушек от дупките в земята, които изскачаха във въздуха. От време на време някоя пиния или хвойна избухваше в пламъци на върха на платото и светваше като самотна коледна елха. Макар че вятърът прогонваше пушека от тях, пожарът бързо се напредваше в тяхната посока и лумваше изпод земята на нови и нови места. Току се разнасяха експлозии, пушекът и пламъците се стрелваха нагоре, повърхността хлътваше, а после се сриваше сред фонтан от черен пушек и прах. Гореше и долината Накаи, търговският пункт и къщите бяха целите в пламъци, както и красивата горичка от канадски тополи. Част от пистата беше взривена от първоначалната експлозия и половината се стичаше надолу по планината.
Преди там се бяха събрали поне хиляда души. Сега Бигей огледа пъкленото плато с бинокъла си, но видя само неколцина човека, които смазани се лутаха на разни страни сред пушеците и пламъците, плачеха силно или просто мълчаливо се препъваха като зомбита. Потокът от коли нагоре по Дъгуей бе секнал, а някои от паркираните автомобили се бяха подпалили и резервоарите им бяха избухнали.
— Човече, сами си го направиха — поклати глава Уили. — Бледоликите най-сетне го направиха.
Слязоха от скалистата купчина, Бигей се приближи към конете и подсвирна на Уинтър. Конят наостри уши и след малко дотича, следван от останалите.
— Добро момче, Уинтър.
Докато го потупваше по шията, Бигей нахлузи въже през оглавника му. Някои от конете бяха оседлани в готовност да потеглят и Бигей с радост забеляза, че не са свалили седлата. Той премести върху Уинтър седлото от коня, който яздеше, и го възседна. Уили яхна коня си без седло и двамата се заеха да насочват неспокойните животни към Среднощната пътека на платото, която се намираше от противоположната страна. Движеха се бавно, гледаха конете да са спокойни и нависоко, където почвата отдолу беше сигурна. Когато се изкачиха на склона, Беченти, който яздеше отпред, спря.
— Какво става там, по дяволите?
Бигей застана до него и вдигна бинокъла си. На неколкостотин метра от тях имаше група от дванайсетина човека, които изглежда съвсем скоро се бяха измъкнали от срутила се част на подземната мина. Бяха заобиколили група от мръсни пленници с изпокъсани дрехи. Единият затворник стоеше на крака с помощта на неколцина мъже и Бигей чу подигравателни възгласи.
— Прилича на линч — каза Беченти.
Бигей се вгледа по-внимателно в затворниците. Шокиран разпозна физичката, която го бе посетила, Кейт Мърсър. На известно разстояние от нея беше Уайман Форд, който придържаше изправен един явно ранен човек.
— Това не ми харесва — заяви Бигей и слезе от коня си.
— Какво правиш? Трябва да се махаме оттук.
Бигей върза коня си за едно дърво.
— Сигурно се нуждаят от помощта ни.
С широка усмивка Уили Беченти също скочи от коня.
— С теб винаги има приключения.
Двамата се покатериха към групата зад прикритието на малка и подобна на ръб издатина, закрита от параван от канари. Бяха на по-малко от трийсетина метра от групата и стояха скрити в мрака. Бигей преброи трийсет мъже с оръжия. Всички бяха почернели от въглищния прах. Лица от пъкъла.
Лицето на Форд беше окървавено и явно го бяха пребили. Не познаваше другите затворници, но се досети, че те вероятно също са учени от проекта „Изабела“, понеже бяха облечени с престилки. Форд
