надолу, надолу…
— Дълбока е пет мили, ти как мислиш, Силвър? — обади се Марко в далечината. — И поне две широка. Кин, добре ли си?
— Ъъъъ?
— Продължаваш да се спускаш.
Тя замаяно потърси копчетата за управление. Ръбът на дупката, набразден от скални ивици, се намираше точно пред очите й. По-надолу тя принуди погледа си да се движи бавно. Следваха още скални ивици, а после ивица от нещо с метален блясък.
И тръба, от която бълваше вода. Истеричен смях разтресе Кин.
— Много сме си добре! — изкикоти се тя. — Не трябва никъде да ходим, трябва само да изчакаме да дойде майсторът. Нали ги знаете водопроводчиците — никакви ги няма, когато ти потрябват…
— Стига си бръщолевила. Силвър, погрижи се за нея — троснато изкомандва Марко. Кин забеляза, че е сложил длан на гръдната си пластина. После той рязко се спусна надолу. Проследи го с поглед, преди облечената в ръкавица лапа на Силвър да я подбере. Усети някакво движение и смътно осъзна, че я вадят от дупката.
След малко чу Марко да казва:
— Там има тръба, трийсет метра в диаметър. И познай какво? Водата се събира в локва две мили по- надолу — във въздуха. Ето защо не сме попаднали в окото на връхлитащ ураган — там долу има нещо като гравитационна база. Няма да мине много време и да знаеш какво езерце ще се заформи! Слязох четирийсет метра надолу. Прилича на взрив в енергийна станция. Има срязани… кабели ще да са, многожични, и нещо, което може да са отвеждащи вълнови тръби или аварийни тунели, или знам ли какво. Силвър?
— Чувам те. Предполагам, че корабът се е врязал в машините, които регулират климата на Диска, и те са изгърмели — обади се Шандата.
— Май така изглежда. Сума ти нещо се е разтопило и… само се пробвай да го изстържеш! Тук има тунел, истински тунел. Чуваш ли ме? Увиснал съм над полукръгъл тунел, вътре дори има релси! Цялата вътрешност на Диска е една голяма машина! Трябва да я видиш тая дупка — космически кораб спокойно минава през нея! На пода има, хм… осемнадесет релси. Предполагам, че тоя тунел осигурява достъп до машините за ремонт, но е наполовина запушен от камънаци.
— Корабът се разби преди пет дни — обади се мрачно Силвър. — Имали са цели пет дни да дойдат и да го ремонтират. Онези, които са построили Диска, са мъртви, Марко. Няма друго обяснение.
— Не виждам никакви признаци на ремонт — чу се гласът от ямата.
— Точно така. Нещо някъде се е объркало, затова и морето е капризно, и небесните тела — непослушни. Накъде отвежда тунелът? Има ли продължение от другата страна на ямата?
Последва пауза.
— Да, виждам и другия изход на тунела. Влиза право в главината — обади се Марко. — Замислих се дали да не ви предложа да продължим полета си по тунела, но…
— …но ще е по-добре да посрещнем каквато и да било опасност в открито небе. Точно така.
Кин отвори очи. Носеше се над благословената земна твърд — май доста поопърлена, опечена и полустопена, но затова пък твърда.
— Благодаря ви — рече тя. — Тъпо, а? Предците ми са висели по дърветата, закачени на колене за клоните.
— Не е срамно — отвърна Силвър. — Аз пък никак не обичам тъмното. Всички си имаме фобии. Кин? Бледичка ми се виждаш…
Кин не се и опита да каже нещо. Знаеше, че няма да може. Успя да изсумти сподавено и посочи с ръка.
Нещо се надигаше с голям напън от ямата. Напънът се дължеше на това, че беше възголемичко за тая дупка. Кин не успя да се сети за нищо друго освен за Паметника Маунт Тригвасон.
Той беше една от туристическите атракции на Валхала. Някой бе издялал барелефите на президентите Хафдан, Торбьорн, Невестулкова Мокасина и Тьохтил в твърдата скала, петстотин фута високи, върху планинския склон.
Тъкмо това се издигаше от ямата — Маунт Тригвасон, на който му липсваше една глава, триглаво Нещо си. Само главата, обърната с лице към тях, беше човешка. Другите приличаха на чудовищна жаба и на някакво насекомо. Гигантските лица се сливаха в една невъзможна глава — да ти призлее чак, а върху нея стърчаха три корони, всяка колкото къща. Под главата висеше сноп паешки крака, всеки по стотина метра дълъг.
Ефектът леко се помрачаваше от това, че през образа се виждаше другият край на дупката.
— Марко? — повика Силвър.
— Според мен там долу няма какво да научим повече…
— Нещо да те е задминало пътьом?
— Не те разбирам.
— Погледни нагоре, Марко.
— Леле, майчице, ще се наакам!
Кин се задави.
— Не се бойте — успокои ги Силвър.
— Да се боя от какво? — обади се Кин. — От онзи урод ли? Не, Силвър, много съм си добре, само дето съм малко нещо бясна. Знаеш ли какво е това? Рисувано бостанско плашило, картинка, която те изпращат нагоре, за да плаши всеки, който се опита да надникне в ямата и да разбере що за чудо е този Диск.
— Ако се върнем обратно, хич няма да ми пука кой е построил този Диск — ще се погрижа да бъдат попилени. Разорени. Докарани до фалит. Построили ми свят, в който хората падат от ръба му с лодки, биват преследвани от демони и тънат в суеверия, защото инак не могат да оцелеят! Почвам да го намразвам този Диск!
Марко се стрелна като ракета в средата на изображението, превърна се в проблясък в окото на Шайтаната, в искрица в мозъка на Господ.
— Безплътна мъгла — подметка той язвително. — Най-обикновена картинка!
Огромното човешко лице, царствено и студено, се изкриви. Устата се отвори и огромна, тъжна въздишка отекна в ямата. От димящото небе се стовари светкавица и стопи сложи-масичката — толкова майсторски, че капчици горещ метал се изсипаха над ярката опакова страна на небето.
Градушката барабанеше по скафандъра на Кин. Гонеха последен срок. След петдесет часа или дори по-малко Силвър щеше да откачи и да се опита да се самоубие. Кунгите и хората можеха да изкарват дълго време без храна. Но не и шандите.
Бурята бушуваше край тях с всичка сила, но щом Марко ги поведе нагоре, потъна под краката им. Те изскочиха от облаците право срещу залеза.
Слънцето залязваше далече назад, червено и гневно, затулено сред облаци. Ако се съдеше по небето, времето навред по целия Диск беше лошо, и „лошо“ всъщност не беше точната дума. Някои от тия облаци имаха такава форма, като че бяха се смахнали.
Марко наруши мълчанието.
— Имаме да покрием хиляда мили.
— Това ни дава средна скорост двайсет мили в час — обади се Кин. — Няма да е трудно да стигнем главината, дори можем да спираме от време на време за почивка.
— И така, стигаме главината. А там откъде ще намерим сложи-масичка?
— Всеки, способен да построи този Диск, ще е способен да построи и сложи-масичка.
— Ами защо тогава не са поправили дупката? Ейрик, Лотар — те са потомци на тия твои строители, деградирали до варварство. Или пък строителите на Диска са умрели.
— Добре де, ти да имаш по-добра идея?
Марко изсумтя.
Силвър се мъкнеше на половин миля зад тях — точка в синкавото небе. Тя изръмжа учтиво, за да им покаже, че е на линия.
— Ако Дискът е бил построен от Компанията, то има вероятност да намерим масичка — обади се тя. —
