многобройни смени на височината включително — обясни Марко. — Много досадно.
— Досадно!
— Като се чувстваш толкова засегната, предлагам ти да се оплачеш на производителите.
— Как можеш да… това шега ли беше? — възкликна Кин. — Мале мила!
Зората ги свари да летят над полупустиня, тук-таме покрита с шубраци. Веднъж подминаха керван от камили, почти невидим, ако не беше хилавата му, трепереща сянка върху пясъка.
През нощта се бяха отклонили леко от курса и, доколкото Марко можеше да прецени, се носеха над долината на Тигър и Ефрат.
— Значи се намираме над Югоизточна Турция — констатира Марко и додаде мечтателно: — Значи, Багдад… Колко ми се иска да видя Багдад!
— Защо? — поинтересува се Кин.
— О, ами като бях малък, моите осиновители ми купиха една книга с фантастични истории за… абе за духове и за вълшебни лампи и други такива. Направи ми страхотно впечатление.
— Недей да предлагаш да кацнем — сряза го Кин. — И през ум да не ти е минало даже.
Но по-нататък прелетяха над град от ниски каменни къщи, отрупани около дворци, и сгради със странни куполи. Зад стените на града се беше разпрострял квартал от шатри. Реката, край която се беше ширнал градът, надолу по течението си очевидно променяше своя цвят, а водите й бяха толкова плитки, че говореха ясно за суша.
Сега, когато слънцето се беше издигнало доста нависоко, земята блещукаше.
Една миля по-нататък коланът на Силвър сдаде. Изобщо не можеше да става и дума за катастрофа — вместо това цялата сила, която я тласкаше напред, излиня и намаляващите ергове на батериите я спуснаха леко на земята.
Другите двама я последваха и кацнаха в горичката от преплетени дървета, излъчващи сладък аромат. Щом Кин си свали шлема, жегата я халоса като дъха на Ада. Твърде горещо беше — реши тя. Нищо чудно, че нивите изглеждаха като опърлени. Оттук реката се виждаше като кървавочервена змия, виеща се немощно сред отломъци от напукана кал.
— Е… — рече тя неопределено. С което искаше да каже, Дотук беше.
— Съвсем не знам какво да правя — обади се Марко и припряно се дръпна в дебелата сянка под дърветата.
— Искаш да кажеш, че нямаш никакъв план?
— Ти какво намекваш?
— О, зарежи. — Кин пийна глътка вода от резервоара на скафандъра. И с нея трябваше да внимават.
Силвър бе подпряла гръб на един ствол, вперила мътен поглед в града. Зад нея Слънцето бе меден нит върху небето — нажежено желязо.
След малко тя отбеляза:
— Току-що излетя някакъв апарат.
Беше старец, поне наглед — лицето му беше сбръчкано като спаружена ябълка. Побелялата му брада беше вчесана много сложно. Очите му като че си нямаха нито белтъци, нито израз. Съвсем сигурно не изглеждаше изненадан.
Строител на Диска? Докато Кин ги наблюдаваше как си приказват двамата със Силвър — седяха по турски един срещу друг под дърветата, — тя мислеше трескаво и усилено. Дрехите му не внушаваха нищо друго освен варварско великолепие, но не тя определяше модите на Диска. Леталото му беше дело на напреднали технологии и той знаеше как да го използва — в момента въпросният апарат беше сгънат в кесия и закачен на пояса на спътника му, едър, плещест мъж, който нямаше върху себе си нищо друго освен препаска на слабините и намусено изражение. В ръцете си държеше дълга, извита сабя и не отлепяше очи от Марко.
Кин се приплъзна към кунга.
— Чудя се къде ли си държи бластера? — подметна тя. — Марко, нали се сещаш, на вас двамата със Силвър ви беше хрумнала една такава идея, че бих могла да оцелея на Диска с помощта на секс?
— Да, ти имаш това предимство.
— Зарежи я ти тая работа.
— Какво се опитваш да ми кажеш?
— Ами просто я зарежи. Нашето приятелче, дебелака с меча, е… — тя млъкна, побесняла от това, че се усети как се изчервява. — Марко, не можеш ли да си помниш още нещо от оная книга с приказки?
Известно време Марко гледаше като пукел. После физиономията му се изкриви в гримаса.
— Ох, да бе — възкликна той. — Искаш да кажеш, такова, уникален.
— За това време и за това място не ще да е чак толкоз уникален — забеляза Кин и се обърна към Силвър. Шандата я погледна.
— Езикът като че е арабски — осведоми я тя. — Не бях чувала досега как се говори. Пробвах с латинския — според мен той като че го разбира, но не се издава. Единственото, което досега успях да установя, е, че иска скафандрите ни.
Кин и Марко се спогледаха. По лицето на кунга плъзна почти ехфтско коварство.
— Кажи му, че са много ценни — рече той. — Кажи му, че не бихме ги заменили дори за неговото летало. Кажи му, че се налага много бързо да стигнем до брега.
— На това надали би се хванал — отвърна Кин. — Пък и без това коланите съвсем са сдали багажа.
— Това си е негов проблем — отвърна Марко. — Имам план. Но първо бих искал да го видя как точно управлява онова хвъркатото чердже. Кажи му, че тук е твърде горещо и не можем да преговаряме — то това, тъй или иначе, си е вярно.
Последва продължителна размяна на дрезгави думи и фрази, повтаряни на различни нива на вбесяване. Най-накрая човекът кимна, изправи се и махна на прислужника си.
Бабанкото пристъпи напред, бръкна в кесията и подаде на господаря си… ами, да го наречем…
По дяволите, помисли си Кин, това нещо си е летящо килимче и нищо друго. Само че не ни се иска да го кажем, защото звучи налудничаво.
Килимът беше с размер горе-долу два на три метра, покрит със сложни, заплетени шарки в синьо, зелено и червено.
Проснат на земята, той меко обгръщаше буците и дупките.
Човекът каза някаква дума. Вдигна се прах, килимчето се опъна, замря и се вдигна на педя от пясъка. Кин дочуваше леко жужене.
То не трепна дори и когато Силвър му се покачи отгоре. Мъжагата с меча се настани зад тях. Земята безшумно пропадна надолу.
— Една повърхност може да се покрие с гъвкави подемни елементи — обади се Марко след малко. Гласът му храбро потреперваше. — Но захранването с енергия? Откъде ще намериш толкова тънки батерии?
И в ума на Кин се въртяха подобни мисли, откакто бе забила поглед в килима между коленете си — да не би случайно да се плъзне към ръба и отвъд. Усети как Марко се приплъзна към нея като на тръни.
— И на тебе ли ти е нервно? — попита го тя.
— Съзнавам, че това под мен са тънък някакви си милиметри неизвестен и неизпробван летателен апарат — отвърна той.
— С летателния колан не се нервираше.
— Да, ама те са с безусловна стогодишна гаранция. Ако някой колан се повреди, колко още би могъл производителят му да се задържи в бизнеса?
— Според мен дори и някой нарочно да се опита да падне от това нещо, надали ще може — обади се Силвър. Тя шляпна въздуха с лапа и се чу шум, все едно някой бе шляпнал по желе с всичка сила.
— Защитно поле — отбеляза тя. — Пробвайте го.
Кин плахо размаха ръка през ръба на килимчето. Като че бъркаше в петмез, а щом бръкна по-надолу,
