все едно опря в скала. Али Баба се обърна, ухили й се и каза нещо.
Щом килимчето най-накрая се изопна отново в хоризонтално положение и продължи да лети, се възцари мълчание. Най-накрая Марко изтърси:
— Кажи на тоя смахнатия, че ха се е опитал пак да направи същото, ха съм му видял сметката.
Кин отпусна мъртвата хватка, с която се бе вкопчила в шарената тъкан.
— Бъди по-дипломатичен — посъветва го тя. — Карай по-тактично. Кажи му, че ако го повтори, аз ще го осакатя.
Два лупинга и тройно претъркаляне!
Тук, в гравитационното поле, генерирано от Диска, бяха успели да натикат ограничените силови полета и прякото командване с глас в едно-единствено спретнато хвърчащо килимче.
Кин се зачуди как ли си мислеше Марко, че ще успее да го открадне.
Плъзнаха се ниско над плоските градски покриви. Кин забеляза как хората по тесните, претъпкани с народ улички поглеждат нагоре, а после се обръщат и продължават да си гледат работата. Тук явно им бяха свикнали на вълшебните килимчета.
Спряха над един от по-малките дворци — бяло, тантуресто здание с централен купол и две живописни кули. Зад декоративните решетки имаше градина… е, това последното наистина си беше за чудене.
— Сигурно си има собствен водоизточник — каза тя на глас.
— Защо? — учуди се Марко.
— Всичко наоколо е прегоряло. Това е единствената зеленинка, която съм мярнала днес.
— Не би било изненада, ако той е от строителите на Диска — отбеляза Марко. — Но мен това нещо ме съмнява.
— И мен — изръмжа Силвър. — И все пак той се оправяше с килимчето съвсем прилично, а нашите летателни колани събудиха у него само предпазлива алчност, не и страхопочитание. Склонна съм да мисля, че той вероятно принадлежи към някакъв херметичен орден, в който машините и реликвите, останали от строителите на Диска, се препредават от поколение на поколение, без членовете му наистина да разбират механизма им на работа — също както един дивак би могъл да шофира умело сухопътна кола и в същото време да мисли, че я задвижват малки кончета, затворени в мотора.
Али Баба направи идеално кацане — килимчето бавно прелетя над един балкон, после през една арка и влезе в стая с висок таван. Увисна на педя над хитроумната мозайка на пода и се спусна долу.
Старецът скочи и плясна с ръце. Докато другите си разгънат крайниците или — в случая с Марко — отпуснат стоманената си хватка, в стаята нахлу отряд прислужници. Носеха хавлиени кърпи и големи тасове.
— Най-добре ще е да е вода — изръмжа Марко, — щото ще го пия.
Той шумно топна глава в таса пред него и предизвика леко стъписване сред прислугата. Силвър вдигна своя тас, подуши го оттук-оттам, после отвори уста като фуния и изгълта течността на една глътка. Кин пийна от своя, доколкото можа, като истинска дама и използва останалата вода, за да измие праха от лицето си.
После се възползва от възможността да поразгледа наоколо.
Мебели почти нямаше. Стаята представляваше просто натруфен сандък — стените бяха украсени с геометрични и цветно-растителни мотиви, а в единия й край имаше няколко големи паравана. До приземилото се килимче имаше ниска масичка, която очевидно бе направена от една дебела монолитна кристална плоча.
Али бе изчезнал нанякъде заедно с прислугата. Силвър се огледа из стаята.
— Водата беше леденостудена — отбеляза тя. — С ледени кристали вътре. Покажете ми вода с лед и аз ще ви покажа цивилизация.
— Навсякъде другаде това би означавало хладилник — съгласи се Кин, — но тук бас ловя, че във всички стаи си държат охладителни и отоплителни демони.
Марко се приближи до килимчето и го огледа внимателно. После стъпи отгоре му и произнесе онази дума.
— По мое мнение би трябвало да е настроено на гласовите характеристики на притежателя си — обади се Силвър, без дори да го погледне. Марко изруга под носа си.
Али Баба се появи иззад параваните, следван от двама въоръжени със саби мъже. На червена възглавничка носеше малка черна кутийка.
Погледна изкосо Силвър и произнесе няколко думи на латински, като се запъваше.
— Щял да, хм, да призове онова, що говорело всички езици — преведе тя. — Поне аз това мисля, че каза.
Те видяха как старецът постави кутията на пода и отвори капака. Отвътре той извади нещо, което озадачи Кин. Приличаше на малък сплескан чайник от нископробно злато.
Онзи го потърка с ръкава си.
— Няма Ли Поне За Малко Да Ме Оставиш На Спокойствие, Магьоснико?
ОНОВА се беше появило на няколко стъпки от тях — размит образ сред облак от пурпурен дим. На Кин веднага й стана ясно защо външният вид на Марко изобщо не бе притеснил стареца — щом беше свикнал на същества като
Демонът беше висок колкото човек или поне щеше да бъде, ако изправеше гръб. Но той беше прегънат почти одве и двете му дебели ръце, покрити със златни люспи и с длани като лопати, му служеха като втори чифт крака. По врата му растяха туфи космалак. Лицето му беше продълговато, леко конско, увенчано с чифт заострени уши и украсено с два мустака, които се влачеха по пода. На главата си носеше малка остра шапчица.
— Нека Всички Знаят, Че Аз Съм Азрифел — заговори той напевно. — Пустинният Джин, Ужасът На Хиляди, Бичът На Милиони И, Да Си Го Кажа Откровено, Роб На Лампата. Та Какво Ще Искаш Този Път, Господарю?
Магьосникът дръпна продължителна реч. Джинът се обърна и застана с лице към тройката.
— Моят Господар Абу Ибн Мнфра Ви Поднася Почитанията Си И Ви Приветства В Неговата Скромна Обител И Такива Ми Ти Работи. Ако Ви Се Яде, Само Кажете На Масичката. Вашето Желание Е Заповед За Нея. Тука Въобще Си Е Така — добави той.
Кин приклекна до масичката и я огледа по-подробно. Представляваше монолитен кристален блок, но сега, когато я разгледа по-внимателно, вътре в нея сякаш имаше още нещо — приличаше на мърдащо пересто облаче или струйка дим.
Помисли си за краставици, зелена паприльонова салата и за канеления сладолед, който си купуваше от Стъриннътъ Дроугериа на Грнх в Чудни Брегове, онзи, чиято рецепта Грнх отказваше да продаде на програмистите на сложи-масички. Отгоре винаги имаше бучната черна треалска черешка. Споменът за този вкус така я преизпълни, че й потекоха лигите.
И тогава сладоледът изникна върху масичката. Стори й се, че в кристала нещо се завихри — и ето ти го на, цял заскрежен, а над него се вие мъглица.
И отгоре му — бучната черна треалска череша. И… Кин вдигна картончето и се облещи.
Беше отпечатано в познатото синьо, черно и бяло и на него бе изрисуван антропоморфен пингвин с боне на готвач. Отстрани пишеше: Стъриннъ Дроугериа, ъгъла на Скрейл и Главната, Горния Квартал, Чудни Брегове 667548. Трегин Грхн и Рода, препоръчано. НАШИЯТ СЛАДОЛЕД Е ВАШИЯТ КЪСМЕТ.
Марко се втренчи в картичката, после се вгледа в извиващите се сенки в кристала.
— Не знам ти как успя да го направиш — рече той предпазливо, — но на мен ми се върти в главата специалитетът Синьо блюдо, който сервират в Кунгската закусвалня на Хенри Коня в Ню…
И млъкна, защото специалитетът вече се мъдреше върху масичката. Тежка керамична купа, в която нещо бълбукаше и се тресеше от вътрешни взривове под оранжевожълта коричка.
— Телепатия трябва да е — рече той неуверено. — Просто сложимасичка-телепат. Хайде, Силвър. Гладен съм.
— Гладен бил! — тросна се Силвър. Тя забарабани тежко по края на масичката и колебливо изрече:
— Намислих си… блюдо с обреден трудук.
