естественото течение на реката.
Във всеки случай това беше отговорът на въпроса на Райгъл. Сега вече Федър можеше да си отдъхне. Райгъл му натрапваше ограничен, традиционен социално-биологичен морален кодекс, който самият той със сигурност не разбираше.
Колкото повече се задълбочаваше в темата, толкова повече Федър проумяваше колко важна е изолираността на статичните морални кодекси. Те представляваха обособени малки нравствени империи, отделени една от друга също както статичните равнища, чиито конфликти разрешаваха.
Първо, съществуваха морални кодекси, които утвърждаваха превъзходството на биологичните форми над неживата природа. Второ, имаше морални кодекси, според които социалният ред превъзхожда биологичните форми — традиционната нравственост, която забранява наркотиците, убийствата, прелюбодеянието, кражбите и така нататък. Трето, съществуваха морални кодекси, които утвърждават превъзходството на интелектуалния над социалния ред — демокрацията, справедливият съд със съдебни заседатели, свободата на словото, свободният печат. Накрая, съществуваше и Динамична нравственост, която не се изразяваше в кодекс. Според Федър тя можеше да се нарече „кодекс на Изкуството“, но на изкуството обикновено се гледа като на ненужно украшение и затова подобно наименование би подценило нейното значение. Нравствеността на онзи
Излизаше, че за да оцелее, дадено организационно равнище често се бори срещу статичните модели, които крепят друго организационно равнище. Нравствеността не е прост сбор от правила. Тя е извънредно сложна борба между противоречиви ценностни модели. Конфликтът е остатък от еволюцията. В развитието си новите модели влизат в конфликт със старите. Всеки етап от еволюцията поражда многобройни проблеми.
Именно от борбата между противоречивите статични модели възниква представата за добро и зло. По такъв начин злото на болестта, която лекарят е абсолютно морално задължен да спре, изобщо не представлява зло на по-низшия статичен нравствен модел на вируса. Вирусът прави нравствено усилие да се противопостави на собственото си унищожение чрез по-низши неорганични сили на злото.
Федър си помисли, че повечето други противоречия между ценностите могат да се сведат до еволюционните причини и това понякога дава както рационалната основа, върху която да класифицираме противоречията, така и рационално решение. Структурирането на нравствеността на еволюционни равнища изведнъж оформя множеството замъглени и объркани нравствени идеи, които се носят из сегашното ни културно наследство. Пример за това е понятието „порок“. В еволюционната нравственост значението му е доста ясно. Порокът е конфликт между биологично и социално качество. Сексът, пиенето, наркотиците и тютюнът имат голямо биологично качество, иначе казано — приятни са, но са вредни по социални причини. За тях отиват всичките ти пари. Разбиват ти семейството. Заплашват стабилността на обществото.
Също както сутрешните приказки на Райгъл — старата викторианска нравственост. Изцяло в рамките на един кодекс, социалния. Федър намираше, че тя може и да върши работа, но всъщност не води доникъде. Не знае откъде идва и накъде отива, незнанието точно отразява същността и — тя е безнадеждно статична, безнадеждно глупава, сама по себе си форма на злото.
Злото… Ако я бе нарекъл така преди сто и петдесет години, сигурно би си навлякъл големи неприятности. Тогава хората се вбесявали от предизвикателствата срещу обществените им институции и проявявали склонност към репресивни действия. Сигурно биха отритнали Федър като вид заплаха за обществото. А преди шестстотин години същите думи биха го пратили на кладата.
Днес обаче едва ли има някакъв риск. По-скоро е евтин номер. Всички смятат викторианския нравствен кодекс за глупав и лош или поне за старомоден, с изключение може би на неколцина религиозни фундаменталисти, ултрадесни и невежи, необразовани хора. Затова проповедта на Райгъл тази сутрин прозвуча толкова странно. Хора като него обикновено отстояват нещо, което със сигурност е популярно. Така не рискуват. Толкова ли Райгъл не знаеше, че всички тези приказки са излезли от мода преди години? Къде е бил по време на революцията през шейсетте години?
Къде е бил през целия век? Та нали именно това е съдържанието, лайтмотивът на двайсети век — борбата между интелектуалните и социалните модели. Обществото ли ще господствува над интелекта, или интелектът — над обществото? И ако спечели обществото, какво ще остане от интелекта? Но ако победи интелектът, какво ще стане с обществото? Еволюционната нравственост най-ярко открои този въпрос. Интелектът не е пряко продължение на обществото, също както обществото не е пряко продължение на биологията. Интелектът следва свои пътища и затова влиза във война с обществото, стреми се да го подчини, да го заключи зад девет катинара. Еволюционната нравственост оправдава постъпката на интелекта като нравствена, но в същото време отправя предупреждение — точно както обществото застрашава собствената си стабилност, ако отслабва физическото здраве на хората, така и интелектуалният модел поставя под заплаха стабилността си, ако отслабва и унищожава здравословното състояние на своята социална основа.
По-добре да се каже „е поставил под заплаха“. Това вече е факт. Двайсети век е времето на невероятен интелектуален напредък и на невероятно социално унищожение. Единственият въпрос е докога ще продължи всичко това.
След малко Федър видя пред себе си пристана на яхтклуба в Найак, където Райгъл бе казал, че отиват. Днешното пътуване беше към края си. Яхтата наближи брега, Федър намали оборотите на двигателя и откачи куката от палубата.
Лицето на Лайла пак се появи в отвора на люка.
Федър се сепна. Тя съществуваше все пак. След всички теоретични разсъждения за висшата метафизична абстракция, наречена „Лайла“, пред него стоеше самата тя.
Косата й беше сресана, под спортната жилетка се показваха само буквите „ЮБО“ на тениската.
— Сега съм по-добре — каза Лайла.
Не изглеждаше по-добре. От грима лицето й беше станало по-грозно, приличаше на маска. Избелена от пудрата кожа. Издайнически черни вежди под изрусената коса. Зловещи, мъртвешки сенки на клепачите.
Федър забеляза, че някои от местата на пристана са отбелязани с червена и бяла боя като за гости. Намали още скоростта и направи широк завой, за да спре при най-външното. Реши, че яхтата е набрала достатъчно инерция да стигне дотам, изключи двигателя, грабна куката и отиде в предната част да я хвърли към пристана. Светлината стигаше колкото да види къде да закотви. След половин час щеше да е тъмно.
14.
Лайла се огледа. Пред тях се виждаше дълъг мост. Простираше се чак до другия бряг на голямото езеро, където се намираха. По моста се движеха много коли. „Сигурно отиват в Ню Йорк“ — реши тя. Бяха съвсем наблизо.
На пристана бяха спрели и други яхти, но на тях като че нямаше никой. Всичко изглеждаше празно и запуснато. Сякаш хората бяха изоставили яхтите. Къде ли бяха отишли? Реката стигаше дотук. Беше много тихо. Какво се беше случило следобеда? Лайла не помнеше добре. Беше се уплашила от нещо. От вятъра и шума. После бе заспала. А сега беше тук. Защо?
Чудеше се какво ли прави на това място. Не знаеше. Поредният град, поредният мъж, поредната вечер. Нощта щеше да е дълга.
Капитанът се върна, погледна я насмешливо и каза:
— Помогни ми да смъкнем лодката във водата. Мога и сам, но двама е по-лесно.
Заведе я до мачтата и я попита дали знае как се работи с лебедка. Тя отговори „да“. После Капитанът прикрепи въжето от мачтата към лодката на палубата пред тях и й каза да започне да повдига. Лайла се помъчи, но товарът беше тежък и Капитанът видимо не беше доволен от нея. Въпреки всичко тя не се отказа, лодката увисна във въздуха най-накрая и той я прехвърли зад борда. Нареди й да спуска бавно. Лайла разхлаби въжето на лебедката.
