Лайла не отвърна. Но й беше приятно. Избухнеше ли, после винаги се чувствуваше по-добре. Не знаеше защо, но все така се получаваше.
Капитанът не продума, докато слизаха към реката. Беше ядосан. „Няма нищо — помисли тя. — Ще му мине.“
На пристана беше толкова тъмно, че лодката едва се виждаше, Лайла пристъпваше внимателно. Не й се искаше да изпусне покупките.
Капитанът остави пълната торба на пристана и развърза лодката. После каза на Лайла да се качва. Подаде й багажа, след това влезе и той. Торбите му пречеха да гребе, затова взе само едното весло и загреба с него ту от едната, ту от другата страна.
Лайла погледна назад — големият, дълъг мост беше като сянка, отзад го осветяваше блесналото над Ню Йорк небе. Гледката беше прекрасна. Лайла потопи ръка във водата, беше топла.
Изведнъж се почувствува наистина добре. Разбра, че ще отидат заедно до Флорида. Вечерта щеше да е хубава.
Стигнаха до тъмната страна на яхтата и капитанът задържа лодката, докато Лайла се изкачи по стълбата. Подаде й в мрака пълните торби и тя ги остави на палубата.
После той също се изкачи и докато привързваше лодката към яхтата, тя отнесе покупките долу.
Натисна копчето на ключа до нещо, което приличаше на лампа, и то наистина светна, макар и слабо. Извади уискито и газираната вода от торбата и сложи няколко бутилки заедно с леда в хладилния шкаф. После извади и останалите продукти, за да вземе тоалетните си принадлежности. Събра ги, отиде в каютата и ги сложи в куфара с изключение на влажната хавлиена кърпа, която просна на ръба на леглото да съхне.
Капитанът я извика да се качи, за да държи фенерчето.
Лайла взе фенерчето, а той отвори един дървен капак на палубата и бръкна вътре. Оттам извади първо навито старо въже. После някакъв маркуч и стара котва. Кабели, стар ръждясал железен казан на четири крачета с решетка отгоре.
Вдигна го срещу светлината на фенерчето.
— Хибачи — каза той. — Не съм го използувал, откакто бях на Горното езеро… Долу в пилотската кабина има въглища.
Това означаваше: „Иди да ги донесеш.“ Лайла слезе долу, намери чувалчето с въглища и го качи на палубата. Той поне бе проговорил.
Наблюдаваше го от стълбата как изсипва въглищата от чувала.
— Пътуваш си с яхтата накъдето поискаш, нали? — попита Лайла. — Никой не ти заповядва. Никой не ти се кара.
— Точно така — каза той. — Сега подай газта, тя е ей там, зад масата… на полицата. Точно зад мене.
Капитанът се обърна и посочи. Тя взе газта и му я подаде.
— Ще почна да пържа картофите — обади се Лайла, — само ми кажи къде са тенджерите и тиганите.
— Зад масата. Някъде на дъното на един от онези варели — обясни Капитанът. — Вдигни капака и ще ги видиш.
Лайла светна още една крушка над масата и намери дълбок варел с десетина какви ли не тенджери и тигани, нахвърляни на купчина. Варелът беше в дъното и затова единственият начин да го достигне беше да се просне по корем върху масата, да бръкне в правоъгълната дупка и да търси напосоки. Вдигна ужасен шум. Лайла се надяваше, че покрай тракането Капитанът ще си даде сметка в какво състояние е неговото домакинство.
Нямаше тиган за картофи. Напипа друг голям тиган и го извади. Хубав съд от неръждаема стомана, почти нов. Но не беше достатъчно дълбок за олиото. Лайла пак почна да рови във варела и измъкна голяма тенджера с подходящ капак. Щеше да свърши работа.
— Едва ли имаш телена кошничка за пържене на картофи — каза тя.
— Не — отговори Капитанът, — или най-малкото не зная.
Карай. Щеше да се справи и с решетеста лъжица.
Потърси лъжица и откри една заедно с ренде за белене на зеленчуци. Изпробва го с един картоф. Беше хубаво и остро. Започна да бели. Обичаше да бели такива продълговати, твърди, гладки картофи от сорта „Айдахо“. Щяха да се опържат хубаво. Обелките падаха в мивката, щеше да ги обере с ръка, след като свърши с беленето.
— Какво ще правиш, когато стигнеш Флорида? — обърна се тя към Капитана.
— Сигурно ще продължа нататък — каза той.
Въглищата припламнаха и осветиха лицето му. Изглеждаше уморено.
— Накъде? — продължи Лайла.
— На юг. Има един град в Мексико, където живеех, долу при залива Кампече. Иска ми се да се върна там за известно време. Да проверя дали някои хора още са в града.
— С какво се занимаваше там?
— Строях яхта.
— Тази ли?
— Не, друга, така и не я довърших. Всичко се обърка.
Капитанът разрина въглищата с крайчеца на решетката.
— При яхтите бедата никога не идва сама — обясни той. — Килът беше готов, скелето беше издигнато. Тъкмо да почнем дърводелската работа, и правителството обяви, че гората е веда, май така се казваше, тоест забранява се сечта. Отидохме в Кампече за дървесина, платихме и нищо не ни изпратиха. В Мексико чужденец не може да спечели дело в съда. И те знаеха това. После всички въжета от Мексико Сити „изчезнаха“. Боята пристигна, но и тя изчезна, след като ние бяхме боядисали само лодката.
— Кои „ние“? — прекъсна го Лайла.
— Аз и дърводелецът.
Тя продължи да бели картофите, а Капитанът слезе по стълбата. Запали газената лампа, угаси електрическите крушки, взе чаши от полицата и отвори хладилника. Напълни чашите с лед, отвори бутилка газирана вода, сипа и нея и добави уиски. Вдигна чашата и, та Лайла да му каже колко иска. После рече:
— За Панчо Пикет.
Лайла отпи, вкусът беше приятен.
Показа обелените картофи на Капитана.
— Толкова съм гладна, че ми иде да ги изям сурови, но няма да го направя.
Намери дъска за рязане и започна да реже картофите — първо по дължина, на колелца, после напреко, на ивички с дебелината на молив. Ножа си го биваше. Остър като бръснач. Капитанът стоеше до нея и я наблюдаваше.
— Кой е Панчо Пикет? — попита тя.
—
— А защо пихме за него? — попита Лайла.
— Ами бяха ме предупредили.
