— И затова ли пихме за него?

— Да, той ме предупреди по своему. Освен това ми поотвори очите за нещо друго, за същността на тропиците. Сетих се за него, когато заговорихме за пътуването до Флорида и Мексико.

Нарязаните картофи се трупаха на огромен куп. Беше се поувлякла с количеството. Но какво пък! По- добре да са повече, отколкото да не стигнат.

— Защо искаш да се върнеш там? — попита Лайла.

— Не зная. Там винаги се усеща някакво отчаяние. Дори сега го усещам само като си помисля за него. Антропологът Леви-Строс го нарича „Tristes Tropiques“, тъжните тропици. Те привличат. Мексиканците разбират какво искам да кажа. Човек изпитва чувството, че тъгата е единствената истина за нещата, че е по-добре да се живее с тъжната истина, отколкото с щастливия брътвеж за прогреса тук, на Север.

— Значи ще останеш в Мексико?

— Не, не с тази яхта. С нея може да отидеш навсякъде — Панама, Китай, Индия, Африка. Нямам твърди планове. Човек никога не знае как ще се завъртят нещата.

Картофите бяха нарязани.

— Как да запаля печката? — попита Лайла.

— Аз ще я запаля — предложи Капитанът.

— А защо не ми покажеш?

— Много е дълго.

Докато Капитанът оправяше печката, Лайла изпи питието си, доля неговото и си сипа още.

Капитанът се качи на палубата да нагледа скарата, а Лайла сложи тенджерата на печката, изля в нея цялата бутилка олио, която бяха купили в супермаркета, и я захлупи. Трябваше да почака олиото да се затопли.

Извади пържолите от опаковката, за да ги поръси със сол и чер пипер. Изглеждаха чудесно на златистата светлина от лампата.

С пипера се справи, но солницата беше задръстена. Лайла свали капачето и го изтръска над масата, обаче дупките не се отпушиха, затова взе щипка сол и поръси пържолите.

Подаде ги на Капитана и се зае със салатата — в две чинии наряза с острия нож купчинки маруля и домати на кръгчета. Докато работеше, натъпка в устата си няколко листа маруля.

— Ох! Ох! Ох! — възкликна Лайла.

— Какво има?

— Бях забравила колко съм гладна. Не знам как издържаш без ядене по цял ден. Как успяваш?

— Ами аз всъщност закусих — призна Капитанът.

— Така ли?

— Преди да станеш.

— А защо не ме събуди?

— Твоят приятел, Ричард Райгъл, не искаше да идваш с нас.

Лайла се загледа в Капитана през отворения люк. Той също я наблюдаваше как ще реагира.

— Ричард се държи така понякога — каза тя. — Сигурно е решил, че ще обядваме по пътя.

„Наистина се е ядосал на Ричард — помисли си Лайла — и сега се мъчи пак да ме вбеси.“ Капитанът нямаше да миряса. А в такава прекрасна вечер човек би помислил, че няма да се занимава с подобни работи. Вечерта действително беше хубава. Лайла вече усещаше въздействието на алкохола.

— Ако искаш, мога да дойда с тебе до Флорида — подхвърли тя.

Той не отговори. Само набоде пържолата с вилица.

— Какво ще кажеш? — настоя Лайла.

— Не съм сигурен, че искам.

— Защо?

— Не зная.

— Мога да готвя, да те пера и да спя с теб — предложи Лайла, — а като ти омръзна, просто ще ми кажеш довиждане и ще си ида. Как ти се струва?

Капитанът упорито мълчеше.

В каютата стана много горещо и Лайла дръпна нагоре пуловера, за да го свали.

— Знаеш ли, ти наистина имаш нужда от мен — продължи тя. Свали пуловера и забеляза погледа му. Все онзи особен поглед. Тя знаеше какво означава. „Ето пак“ — помисли Лайла.

Капитанът проговори:

— Мислих си днес следобед, докато спеше, че искам да ти задам няколко въпроса, за да си изясня някои неща.

— Какви въпроси?

— Още не зная. Главно какво харесваш, какво не харесваш.

— Ама разбира се, питай.

— Мислех си, че сигурно ще мога да те попитам за отношението ти към някои неща. Какви са ценностите ти и откъде си ги взела — ето такива работи. Обичам просто да задавам въпроси и да записвам отговорите, без всъщност да съм наясно какво ще ми дадат, и после може би ще се опитам да ги свържа.

— Разбира се — потвърди Лайла. — Какви въпроси?

„Ще се съгласи“ — реши тя. Видя, че чашата му е почти празна, протегна ръка, взе я и му наля още уиски.

— Човекът се крепи на моделите на своите предпочитания — каза той. — Обществото също. Целият свят се крепи на моделите на своите предпочитания. Историята не е нищо друго освен извлечение от биографията. Същото се отнася за обществените науки. В миналото антропологията е била насочена към колективните обекти, а аз искам да видя дали може да бъде изразена по-добре чрез индивидуалните ценности. Имам чувството, че вероятно в крайна сметка истината за света се съдържа не в историята или социологията, а в биографиите.

Лайла не разбираше какво й говори. Флорида не й излизаше от главата.

Подаде му чашата. Синият пламък на печката съскаше под тенджерата. Лайла вдигна капака да провери дали олиото се е сгорещило, но в тъмното не виждаше дали е време да почне да пържи.

— Ти си друг вид култура — продължи той. — Култура на отделния човек. Културата е установен статичен модел на качеството, което се поддава на Динамична промяна. Ето какво си ти. Най-доброто определение за теб, което може да се измисли. Сигурно смяташ, че думите и мислите ти са само твои, но в действителност езикът, който използуват, и ценностите ти са плод от хилядолетното развитие на културата. Всичко изглежда пръснато на привидно несвързани късчета, ала те са част от огромна тъкан. Според Леви- Строс можем да разберем културата само ако възстановим мисловните й процеси чрез откъслечните й взаимовръзки с други култури. Разбираш ли? Бих искал да запиша откъслечните ти спомени и чрез тях да се помъча да възстановя конструкцията.

Лайла съжали, че няма готварски термометър. Отчупи парченце картоф й го пусна в тенджерата. То бавно се завъртя, но не засъска. Лайла го извади и пак хапна от марулята.

— Чувала ли си за Хайнрих Шлиман?

— Хайнрих кой?

— Археолог, изследвал е останките от град, който хората смятали за митичен — древна Троя. Преди Шлиман да въведе метода, наречен от него стратиграфски, археолозите били просто образовани иманяри. Той обаче показал, как може внимателно да копаеш пласт след пласт и да разкриваш под новите останки по-древните. Струва ми се, че същото може да се направи и с отделния човек. Мога да взема части от твоя език и от твоите ценности и да ги проследя в дълбочина до старите модели, които са заложени преди стотици години и са те формирали такава, каквато си сега.

— Май от мен няма да извадиш кой знае колко — каза Лайла.

„Вече го хваща — помисли тя. — Цял ден мълча, а сега не можеш да му затвориш устата.“ После добави гласно:

— Мой човек, сигурно съм натиснала някакво копче, като те помолих да дойда с теб до Флорида.

— Какво искаш да кажеш?

— Цял ден си мислех, че си от мълчаливите. Сега не мога да взема думата от теб.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату