Стори й се обиден.
— Е, нямам нищо против — успокои го тя. — Можеш да ми задаваш всякакви въпроси.
Най-накрая олиото се сгорещи. Лайла сложи първите картофи с решетестата лъжица. Олиото засъска и се вдигна облак пара.
— Готови ли са пържолите? — попита Лайла.
— След няколко минути.
— Добре.
Едва не припадна от аромата на пържолите и на картофите в тенджерата. Не помнеше някога да е била толкова гладна. Когато мехурчетата се успокоиха, Лайла извади картофите с лъжицата, разпростря ги на салфетка, посоли ги и сложи следващата порция. Изпържи я и изчака Капитанът да каже, че пържолите са готови. После му подаде нагоре чиниите да сложи в тях пържолите.
Той й ги върна и тя помисли: „О! Божествено!“ Изтърси върху пържолите пържените картофи от салфетката.
Капитанът слезе при нея. Разгънаха масата, наредиха чиниите, чашите, уискито и останалите пържени картофи и изведнъж всичко дойде на мястото си. Лайла погледна Капитана, той отвърна на погледа й. Можеше да е така всяка вечер, помисли тя.
О! Пържолата беше толкова апетитна, че й идеше да се разплаче! Пържените картофи! Ами салатата!
— Нямаш представа какво значи това за мене — каза Лайла.
— Какво? — усмихна се леко той.
— Да не би да започваш с въпросите? — попита Лайла.
Устата й беше пълна с пържени картофи. Трябваше да се храни по-бавно.
— Не — засмя се Капитанът, — въпросите ми са други. Исках само да науча нещо повече за теб.
— Както при назначаване?
— Да, като начало.
Той стана и напълни чашите.
Лайла се замисли.
— Родена съм в Рочестър. Имам по-голяма сестра… Това ли искаш да знаеш?
— Само за секунда — прекъсна я Капитанът, стана и донесе бележник и писалка.
— Всичко ли ще записваш?
— Разбира се.
— О, я зарежи тая работа!
— Защо?
— Не искам.
— Защо пък?
— Хайде сега да вечеряме, да се отпуснем и да сме приятели.
Той се понамръщи, после сви рамене, пак се изправи и прибра бележника.
Лайла отряза още едно парче от пържолата и си помисли, че думите й не са били особено разумни. Нали искаше да стигне до Флорида.
— Хайде, питай — подкани го тя. — Ще ти разказвам. Обичам да разказвам.
Капитанът й подаде чашата и седна до нея.
— Добре, какво обичаш най-много?
— Да ям.
— И друго?
— Пак да ям.
— А после?
Лайла се замисли.
— Точно каквото правим сега. Забеляза ли светлините от града над моста? Изведнъж стана толкова красиво.
— Какво друго?
— Мъжете — засмя се Лайла.
— Какви?
— Всякакви. Такива, които ме харесват.
— Какво мразиш най-много?
— Злобарите… Като онази продавачка в магазина. Такива като нея с лопата да ги ринеш и ги мразя всичките. Надуват се и мачкат другите… Знаеш ли, и ти го правиш.
— Аз ли?
— Да, ти.
— Кога?
— Днес следобед. Когато говореше толкова надуто за кораба, който изобщо не си видял.
— Аха, ясно.
— Не бъди толкова лош и ще се разбираме много добре. Вбесявам се само от злобари.
— И освен злобарите?
— От хората, които си мислят, че са по-добри от тебе.
— Какво друго мразиш?
— Много неща.
— Какви?
— Много неща не искам. Не искам да остарея. Не искам хората да са лоши. Ох, това вече го казах. — Замисли се и продължи: — Понякога не искам да съм толкова самотна. Знаеш ли, мислех си, че между Джордж и мене нещата ще потръгнат. А после цъфна тази Деби и той не ще и да чуе за мен. Нищо не съм му направила. Много е гадно.
— Нещо друго?
— Не ти ли стига? Няма определени неща, от които да се чувствувам зле. — Лайла вдигна очи към него. — Понякога нещо ме обзема и се плаша… Както днес следобед.
— Какво?
— Когато пусна мотора.
— Вятърът беше лош — обясни той.
— Не беше само вятърът. Не мога да го опиша. Като че ли се задава буря, а аз нямам дом. Нямам къде да отида. — Лайла лапна още едно парче от пържолата. — Яхтата ми харесва. Случват ли се бури?
— Да, но тя е като тапа. Вълните я заливат и пак изплува.
— Добре. Това ми харесва.
— Защо пътуваш съвсем сама по реката?
— Не съм сама. Нали съм с теб.
— Е, питам те за снощи — поправи се той.
— Не бях сама — засмя се Лайла. — Не помниш ли? — Тя протегна ръка и го погали по бузата. — Не помниш ли?
— Преди да се срещнем.
— Преди да се срещнем, не съм оставала сама дори за пет минути. Бях с онзи негодник, Джордж. Нали се сещаш? Цяла пролет пестя, за да отпътувам с него. А сега така да ме изпързаля. Дори няма да ми върнат парите… О, по дяволите, да не говорим за него. Свършено е.
— Накъде се беше запътила?
— Към Флорида.
— А-а — изпъшка Капитанът. — Затова ли искаш да дойдеш с мен дотам?
— Ъхъ — потвърди тя.
Той се замисли, а Лайла се зае със салатата.
— Никога повече не постъпвай така с мен — помоли Лайла. — Хайде да натоварим цялата яхта с храна, искаш ли?
— Все пак не отговори на въпроса ми — каза Капитанът. — Преди да се запознаем, преди срещата с Джордж защо не си била омъжена?
