Лайла (Изследване на нравствеността)

Беше премръзнал.

Встрани от стълбата, до поставката за картите намери кибрит и спирт. Внимателно пренесе чашка спирт до малката печка с въглища в другия край на кабината и изля съдържанието върху брикетите. Там, на брега от книжката с картинки, всичко ставаше с вълшебна пръчица. Имаха си отопление и електричество, дори не се замисляха за това. Но тук, в този малък плаващ свят, трябваше сам да се грижи за всичко.

Федър драсна клечка кибрит, хвърли я в печката и се загледа как с рязко „пуф“ спиртът я изпълва с блед синкавоморав пламък. Беше доволен, че снощи я е напълнил. Щеше да му е много неприятно сега да се занимава с въглищата… Снощи ли? Струваше му се, че е минала цяла седмица…

Затвори вратичката на печката и остана загледан за миг в нея, докато с крайчеца на окото не мярна огромен, съвършено непознат куфар.

Откъде Ли се е взел, зачуди се той.

Не беше негов.

Сигурно го беше донесла Лайла.

Замисли се и драсна още една кибритена клечка — за закрепената с пръстени месингова газена лампа. Нагласи фитила, за да регулира пламъка, после угаси електрическата крушка на тавана, седна на койката под лампата и се облегна на сгънат спален чувал.

Вероятно се бе разбрал с Лайла да дойде на яхтата, иначе тя нямаше да довлече куфара.

Газената лампа хвърляше отблясъци по дървените части, бронза, месинга и тъканите в кабината, а от черната печка с леко прашене се излъчваше невидима топлина. Скоро щеше да се стопли и да стане приятно.

Само да не беше куфарът. Паметта на Федър се проясняваше и от това не му ставаше никак приятно. Спомни си, че Лайла изпусна куфара върху палубата на Райгъл. Вдигна страшен шум. Отидоха по-нататък да прескочат на неговата яхта, тогава той се обърна и й каза да пази тишина. Припомни си как тя изкрещя: „На мен ли ще ми разправяш да пазя тишина?“ Чу се по цялото пристанище.

Спомените изплуваха един по един: те двамата отидоха при нейната яхта, той я изчака да си събере багажа, заслушан в приказките й за „оня мръсен женкар Джордж“ и „тая пачавра Деби“.

О-ох.

Все пак реши, че не е болка за умиране. Само няколко дни до Манхатън и после тя ще си отиде. Можеше да се изтърпи.

Забеляза, че Лайла е изблъскала с куфара всичките му кутии с листчетата в единия край на подставката. Трябваха му за книгата, върху която работеше. Една от четирите продълговати кутии, предназначени за стандартни фишове в картотека, беше точно на ръба и можеше да падне. Само това оставаше, помисли той, да се разпилеят близо три хиляди листчета с размер дванайсет на шестнайсет сантиметра.

Стана, изправи изпопадалите в кутиите листчета и ги притисна до останалите. После внимателно премести кутиите на по-безопасно място назад. Върна се и пак седна.

Много по-лесно би преглътнал загубата на яхтата, отколкото загубата на тези листчета. Бяха около единайсет хиляди. Близо четири години ги беше трупал и пренареждал, вече му причерняваше, когато се мъчеше да ги оправи. Идеше му да ги зареже.

Наричаше обединяващата ги тема „Метафизика на качеството“, а понякога „Метафизика на ценностите“ или просто „МК“ за по-кратко.

Сградите по брега принадлежаха към един свят, а тези листчета към друг. „Светът на листчетата“ съществуваше отделно, веднъж Федър едва не го загуби, защото не бе записал нищо, а житейските случки бяха изтрили паметта за него. Сега бе възстановил по-голямата част върху листчетата и не искаше отново да го губи.

Може пък първата загуба да е била за добро, понеже сега при възстановяването нахлуваха най- различни нови неща, толкова много, че негова основна грижа стана да ги обработи, преди окончателно да са задръстили ума му. Главната цел на листчетата вече не беше да му помагат да запомни. Те му помагаха да забрави. Звучеше парадоксално, но целта беше да изпразни главата си, да остави на плота всички идеи от последните четири години и да не мисли за тях. Точно това му се искаше.

Има едно старо сравнение с чаша чай. Ако искаш да пиеш пресен чай, трябва да се отървеш от стария, иначе чашата ще прелее и ще измокри всичко. Умът е също като чашата. Възможностите му са ограничени и ако искаш да научиш нещо за света, трябва непрекъснато да го прочистваш и да учиш нови неща. Много лесно е цял живот да разплискваш стария чай в чашата и да си въобразяваш, че е страхотен, защото всъщност никога не си опитвал нищо ново, защото не си могъл да го получиш, защото старото е пречело на новото да навлезе, защото си бил напълно убеден колко хубав е старият чай, защото всъщност никога не си опитвал нищо ново… и така в омагьосан кръг.

Федър предпочиташе листчетата пред целите страници, защото в кутията за фишове случайността на избора е по-голяма. По-ценна е информацията, вместена в малки отрязъци, до които имаш свободен достъп и които подреждаш, както ти хрумне, а не данните, обединени в строга последователност. По-добре е например в пощата да има отделни номерирани кутии за всекиго, които клиентите могат да отварят, когато пожелаят. По-лошо е всички да идват едновременно в определен час, да застават на опашка и да получат пощата си от Джо, който трябва всеки път да подреди всичко по азбучен ред, има ревматизъм, остават му още няколко години до пенсия и изобщо не го интересува дали някой чака. Ограниченото със строга последователност разпределение води до появата на такива като Джо, които нареждат какво може и какво не може да се промени, а тази скованост убива.

Впрочем част от листчетата бяха посветени именно на тази тема: свободният достъп и Качеството. Двете понятия са тясно свързани. Свободният достъп е същността на органичния растеж, където клетките също като пощенските кутии са относително самостоятелни. Градовете се основават на свободния достъп. Демокрациите се градят върху него. Същото се отнася за системата на свободното пазарно стопанство, свободата на словото и развитието на науката. Библиотеката е едно от най-могъщите оръжия на цивилизацията именно защото използува каталози с фишове. Без десетичната система на Дюи, която позволява броят на фишовете в главния каталог да расте или намалява във всеки момент, цялата библиотека ще остарее, ще стане безполезна и ще загине.

И затова, макар да нямаха блестящ вид, кутиите с листчетата притежаваха скритата мощ на каталог с фишове. Като освобождаваха ума и свеждаха до минимум последователността в подреждането, те гарантираха, че нито една свежа неразработена идея няма да бъде забравена или изхвърлена. Нямаше никакъв идеолог Джо, който да убие една идея само защото не се вписва във вече появилите се в главата му мисли.

Тъй като Федър не преценяваше предварително пригодността на новите идеи и не се мъчеше да ги подреди, а просто ги оставяше свободно да текат, те понякога нахлуваха толкова бързо, че не успяваше да ги запише. Темата, цяла метафизика сама по себе си, беше толкова огромна, че потокът се превръщаше в лавина. Листчетата набъбваха във всички посоки и Федър, колкото повече виждаше, толкова по-ясно осъзнаваше колко има да види. Това му напомняше за ефекта на Вентури — едни идеите пораждаха други и така до безкрай. Разбираше, че има да прочете милион неща, да проследи милион нишки… прекалено много… прекалено много… човешкият живот не стигаше за всичко. Потрепера.

Понякога го обземаше желание да вземе листчетата, купчина след купчина да ги пъха в печката върху горящите брикети, после да затвори вратичката и да се заслуша как металът съска и те се превръщат в дим. Тогава всичко щеше да се унищожи и той отново щеше да се почувствува наистина свободен.

Само дето нямаше да е свободен. Информацията щеше да остане в мислите му.

Затова прекарваше по-голяма част от времето потопен в хаоса, с ясното съзнание, че колкото повече отлага подреждането, толкова по-трудна ще става задачата му. Все пак беше сигурен, че рано или късно трябва да изплува определена логика и е по-добре да я изчака.

В края на краищата убеждението му се потвърди. Започнаха да се появяват периоди, когато просто седеше с часове и не записваше нищо. Тогава според него най-после настъпваше мигът за подреждането. Беше му приятно, че самите листчета го улесняват. Вместо да се запита: „Откъде започва метафизиката на