Лайла (Изследване на нравствеността)

прав, но не се сещаше за никакви теоретични аргументи и изобщо намираше цялата теза за малко суха и академична. Повече от година Дюзънбъри не направи нищо, за да промени впечатлението му. Само продължаваше да засипва Федър с информация за индианците и да не получава от него никакви идеи. Чак по-късно, няколко месеца преди Федър да напусне Боузман заради преподавателско място другаде, Дюзънбъри му рече:

— Трябва да ти покажа нещо.

— Къде? — попита Федър.

— В Северния резерват на шайените в Бъзби. Ходил ли си там?

— Не — отвърна Федър.

— Е, мястото е доста окаяно, но съм обещал да заведа няколко студенти, не е лошо и ти да дойдеш. Искам да присъствуваш на обред на Местната американска църква. Студентите няма да ходят, но ти трябва да го видиш.

— Да не смяташ да ме обръщаш в друга вяра? — шеговито запита Федър.

— Може би — каза Дюзънбъри.

Обясни, че ще седят в индианска колиба цяла нощ, докато не изгрее слънцето. След полунощ Федър можел да си тръгне, ако пожелае, но преди това никой нямал право да напусне.

— И какво ще правим цяла нощ? — заинтересува се Федър.

— В средата на колибата ще има огън, ще се изпълняват разни свързани с него обреди, много песни, много барабани. Съвсем малко говорене. На сутринта, след като обредът завърши, ще има тържествена гощавка.

Федър се замисли, после се съгласи и попита какво е яденето. Дюзънбъри се усмихна лукаво и каза:

— Веднъж трябваше да поднесат храната отпреди идването на белите. Боровинки, еленово месо и разни такива работи, но знаеш ли какво направиха? Извадиха три консерви с царевица „Дел Монте“ и почнаха да ги отварят с отварачки. Седях и се мъчех да се сдържам, но най-накрая им извиках: „Не! Не! Не! Не консервирана царевица“, а те се изсмяха и рекоха: „Точно като бял човек. Иска всичко да е както трябва.“ После цяла нощ правеха всичко, както им казвах, и според тях беше още по- смешно, защото сега не само ядяха царевицата на белите, но и бяха оставили бял човек да ръководи церемонията. Всички ми се смееха. Винаги постъпват така. Ние с тях много се обичаме. Никъде не ми е толкова приятно, както там.

— Каква е целта на нощното бдение? — попита Федър.

Дюзънбъри го изгледа многозначително и отвърна:

— Видения.

— От огъня?

— Предизвиква ги една свещена храна. Кактус, наричат го „пейоте“.

Федър чуваше думата за пръв път. Беше точно преди времето на прословутите Лиъри и Алпърт, преди великата епоха на хипитата, битниците и децата на цветята, за чиято поява допринесоха кактусът пейоте и синтетичният му еквивалент ЛСД. Тогава пейоте беше неизвестен на почти всички с изключение на антрополозите и другите специалисти по индианистика.

В кутията, точно зад листчетата за Дюзънбъри, имаше купчина листчета за това, как в края на деветнайсети век индианците пренесли кактуса пейоте от Мексико и започнали да го ядат, за да достигнат промененото душевно състояние, което смятали за общуване с боговете. Дюзънбъри му бе казал, че според индианците, които го употребявали, той бил по-бързо и по-сигурно средство да изпаднат в състоянието, традиционно постигано чрез „търсенето на прозрение“, когато индианците се уединявали на пост, молитви и съзерцание дни наред в мрака на запечатана колиба, докато Великият дух не им се разкрие и не ги завладее.

На едно листче Федър беше преписал цитат, който показваше сходството между преживяванията, породени от кактуса пейоте, и описанията на някогашното търсене на прозрение. Там се говореше за „лекота, приповдигнатост, чувство на щастие и повишено внимание към всички възприятия, усещания и душевни състояния“.

„Следват изменения във възприятията — първоначално ярки, спонтанни образи, които пораждат илюзии, и накрая зрителни халюцинации. Чувствата се засилват, съдържанието им е разнообразно и може да включва еуфория, апатия, спокойствие или тревожност. Разумът се насочва към анализ на сложни явления или трансцендентални въпроси. Разширеното съзнание обхваща всички тези реакции едновременно. По-късно, след голяма доза халюциноген, човек може да изпита чувството, че се слива с природата и губи само личността си, което поражда състояние на блаженство и дори екстаз. Може да се прояви също дисоциативна реакция — субектът губи връзка със заобикалящата го действителност. Възможно е да усети, че се отделя от тялото, да получи сложни видения или да преживява непосредствената близост на смъртта, което може да породи ужас или паника. Преживяванията зависят от душевното състояние на човека, от характера му, физическата среда и културните влияния.“

Източникът, откъдето Федър беше взел материала, стигаше до заключението, че „сегашните научни изследвания и дискусии се замъгляват от политическите и обществените въпроси“, което от шейсетте години насам със сигурност беше вярно. На друго листче пишеше, че по същата тема Дюзънбъри е давал показания пред законодателните власти в щата Монтана. Директорът на колежа го посъветвал да не казва нищо, вероятно за да избегне политическия отзвук. Дюзънбъри така и сторил и както сподели по-късно с Федър, се чувствувал много виновен за това.

След шейсетте години около въпроса за пейоте се разгоря политическа битка без победител между личната свобода, от една страна, и демокрацията, от друга. Очевидно ЛСД с предизвикваните от него халюцинации увреждаше невинни хора и причиняваше смъртта им и очевидно мнозинството американци искаха наркотиците от типа на ЛСД да бъдат забранени. Ала повечето американци не бяха индианци и със сигурност не принадлежаха към Местната американска църква. Беше налице преследване на религиозно малцинство — нещо, което не би трябвало да се допуска в Америка.

Възраженията на мнозинството срещу пейоте отразяваха един културен предразсъдък, неподкрепеното от научни или исторически доказателства убеждение, че „халюцинациите“ по принцип са нещо лошо. Тъй като те са форма на лудост, самото понятие „халюциноген“ явно съдържа негативен оттенък. Както при ранните описания на будизма като „езическа“ религия и на исляма като нещо „дивашко“, налага се да отговорим на някои метафизически въпроси. Индианците, които го използуват в религиозните си обреди, със същия успех могат да го нарекат „дехалюциноген“, защото според тях той премахва халюцинациите на всекидневието и разкрива затлачената от тях действителност.

Всъщност гледната точка на индианците се подкрепя от някои научни доказателства. Експериментално е установено, че ако на паяци се даде ЛСД, те не се лутат безцелно, както бихме очаквали при „халюцинации“, а плетат необичайно съвършена, симетрична мрежа. Това е доказателство в подкрепа на тезата за „дехалюциногена“. Но политиката рядко се опира на фактите при вземането на решения.

Зад картончето ПЕЙОТЕ имаше друго, на което пишеше РЕЗЕРВАТ. Над сто листчета с индекс РЕЗЕРВАТ описваха церемонията, на която бяха присъствували Дюзънбъри и Федър — наистина прекалено много. Трябваше да изхвърли повечето. Беше ги направил, защото в един момент му се струваше, че цялата книга ще се съсредоточи върху нощното събиране на Местната американска църква, че обредът ще е гръбнакът на цялото изложение. От него щеше да проследи разклоненията на анализа на сложните явления и трансценденталните въпроси, които си зададе там за пръв път.

Мястото се вижда от федерално шосе 212, намира се на около двеста метра от магистралата, но от пътя се забелязват само бараки, покрити с насмолен картон, проскубани кучета и от време на време бедно облечени индианци, които минават по пътеката покрай няколко изоставени коли. Сякаш да открои още повече овехтялостта, сред всичко това се издига чистата бяла кула на мисионерската черква.

Встрани от черквата, сам-сама се извисяваше (дали я имаше още) голяма индианска колиба, която човек би помислил за туристическа атракция, стига до нея да водеше път и да имаше реклами, че там се продава нещо.

Физическото разстояние между колибата и магистралата беше около двеста метра, но културната