Федър съзнаваше, че не е откликнал на молбата на Дюзънбъри да му помогне с анализа на данните, но си имаше огромни проблеми и не можеше да направи нищо, пък и вече беше много късно.
Ала шест години по-късно, след успеха на първата му книга, повечето проблеми изчезнаха. Когато възникна въпросът, каква ще е темата на втората книга, нямаше никакво съмнение за отговора. Федър прикачи каравана на стария си пикап марка „Форд“ и пак се отправи към Монтана, към източните равнини, където се намираха резерватите.
Тогава изобщо не съществуваше Метафизика на Качеството и той не предвиждаше нищо подобно. Книгата му се отнасяше до темата за Качеството. Всяко по-нататъшно обсъждане щеше да прилича на пледоарията на адвокат, успял отначало да спечели съдебните заседатели на своя страна, но продължил да говори толкова дълго, че пак ги отблъсква. Сега Федър искаше да говори само за индианците. Имаше много неща за казване.
В резерватите разговаря с индианци, с които се беше запознал при посещението с Дюзънбъри, надяваше се да подеме нещата оттам, където ги бе оставил Дюзънбъри. Всеки път, когато им казваше, че е бил негов приятел, те неизменно отговаряха: „О, да, Дюзънбъри, беше добър човек.“ Продължаваха да говорят известно време, но скоро разговорът ставаше труден и замираше.
Федър не можеше да измиели какво да каже. А дори когато измисляше, говореше толкова спънато и предпазливо, че нарушаваше потока на разговора. Не притежаваше дарбата на Дюзънбъри да води свободен разговор. Не ставаше за такава работа. В края на седмицата Дюзънбъри можеше да прекара цялото си време в безкрайни разговори за семействата и приятелите им, за всичко останало, което имаше значение за тях, и това му доставяше огромно удоволствие. Всъщност точно по тази причина се беше насочил към антропологията. Именно така според него човек прекарваше най-добре почивните дни. Но Федър така и не се научи да води свободен разговор — щом започнеше, неговите мисли се отплесваха към вътрешния му свят на абстракциите и разговорът прекъсваше.
Реши, че ако почете малко антропология, може би ще се научи да разпитва индианците по-добре. Затова си взе довиждане за известно време и от горещите равнини пое нагоре към Скалистите планини близо до Боузман. Там, в колежа, който междувременно беше станал университет, намери най-добрите книги по антропология, после отиде в стар отдалечен къмпинг до гората и се залови да чете. Надяваше се да остане там, докато не се избистри планът на книгата.
Беше му приятно отново да се озове сред спрелите растежа си борове, дивите цветя, хладните нощи и горещите дни. Допадаше му сутрешният ритуал на ставането в студената каравана, включването на отоплението и кроса по планинската пътечка. Когато се връщаше за чая и закуската, в караваната вече беше топло и той можеше удобно да се настани, да чете и да води бележки.
Щеше да е чудесно да напише книгата по този начин, но не се получи. Прочетената антропологическа литература все повече го забавяше, докато не го спря напълно.
Отначало с изумление, а после с все по-голям гняв Федър виждаше как всичко, написано в областта на антропологията, е така нагласено и преправено, че каквото и да имаше да каже той за индианците, щеше да прозвучи неприемливо. Нямаше никакво съмнение. Страниците се трупаха и все по-ясно го убеждаваха, че така няма да стигне доникъде. Можеше да напише напълно честна, вярна и ценна книга по темата, но ако посмееше да я нарече антропологическа, професионалистите щяха или да я пренебрегнат, или да я нападнат, при това и в двата случая книгата щеше да бъде отхвърлена.
Припомни си враждебността и огорчението, с които Дюзънбъри говореше за така наречената „обективна антропология“, но тогава смяташе, че Дюзънбъри е иконоборец. Сега промени мнението си.
Професионалистите щяха да опровергават книгата му примерно така:
„Подобна теза е ярка и интересна, но не би могла да бъде от полза за антропологията без емпирични доказателства. Антропологията се стреми да бъде наука за човека, а не съвкупност от клюки и интуитивни догадки. Не може да се говори за антропология, когато някой без никаква подготовка или опит прекарва една нощ в резерват, където изпълнилите колибата индианци вземат халюциногенно вещество. Твърденията, че е открил нещо, което са пропуснали стотици хора със системна методическа подготовка, посветили целия си живот на тази тема, са израз на прекалено самочувствие, каквото дисциплината на антропологията се опитва да ограничи.
Трябва да се отбележи, че подобни тези не са новост в антропологията. Всъщност те преобладават в началния етап от нейното развитие. Едва в първите години на нашия век Франц Боас и сътрудниците му започват сериозно да си задават въпроса: «Коя част от материала е наука и коя не е?», и благодарение на него спекулативните, интуитивни глупости, неподкрепени от реални факти, биват изкоренявани методично от антропологията.
Всеки антрополог рано или късно стига до спекулативни тези за изучаваните от него култури. Те са част от очарованието, което привлича интереса му в тази област. Ала всеки антрополог е свикнал да запазва тезите за себе си, докато проучването на реалните факти и доказателства не го убеди, че знае за какво става дума.“
Много внушително, няма що! Първо говориш както ние искаме и чак тогава те изслушваме. Федър вече го беше изпитал.
Това винаги означаваше, че си се сблъскал с невидимата стена на предразсъдъците. Никой от другата страна няма намерение да те изслуша — не защото думите ти не са верни, а само защото си застанал от външната страна на стената. По-късно, когато узря идеята за Метафизиката на Качеството, Федър измисли име на стената, за да определи и изясни значението й. Нарече я „културна имунна система“. Но сега разбираше само, че няма да успее с идеите си за индианците, докато не пробие стената. Ако не е признат, беше изключено да направи някакъв принос към антропологията единствено с налудничави идеи. Най- разумно беше да предприеме внимателна атака срещу стената.
В караваната четеше все по-малко и все повече мислеше по проблема. Книгите, струпани навсякъде — по седалките, по пода и рафтовете, бяха безполезни. Мнозина антрополози изглеждаха умни, заинтересовани, човечни, но всички те действуваха зад стената на антропологическата културна имунна система. Федър виждаше, че някои се мъчат да се измъкнат отвъд стената, зад нея обаче те не разполагаха с интелектуални средства, с които да се освободят.
Продължаваше да размишлява за стената и му се стори, че всички пътища зад нея водят към Франц Боас, който през 1899 година става първият професор по антропология в Колумбийския университет и оказва толкова голямо влияние върху нейното развитие, че и до днес антропологията в Щатите е в неговата сянка. Неговите ученици и духовни последователи са се прочули: Маргарет Мийд, Рут Бенедикт, Робърт Лоуи, Едуард Сапир, Алфред Крьобер, Пол Рейдин и други. Те са написали толкова богати антропологически трудове, че понякога наследството им погрешно се отъждествява с цялата културна антропология. Ключът към превземането на стената се криеше в преоценката на философските възгледи на самия Боас.
Боас е завършил математика и физика в Германия през деветнайсети век. Влиянието му се дължи не на разработката на конкретна антропологическа теория, а на утвърждаването на метод за антропологически проучвания. Методът заимствува принципите на „строгата“ наука, която Боас е изучавал.
Маргарет Мийд споделя: „Той бягаше от прибързаните обобщения като от чума и непрекъснато ни предупреждаваше да сме много внимателни.“ Обобщенията трябва да се основават на факти, единствено на факти.
„Несъмнено науката беше негова религия — обяснява Крьобер. — Ранните си убеждения наричаше материалистически. Науката не търпи нищо «субективно», трябва напълно да се изключат преценките на стойностите и по аналогия дори самите стойности като явление.“
На едно листче със заглавие „Голдшмит“ Федър преписа следния цитат: „Боас предаде на учениците си и на антропологията своя емпиризъм, своето грижливо отношение към фактите с всички подробности и пълна документация. Този подход представлява толкова съществен елемент от антропологичното мислене, че понятието «кабинетен антрополог» става хулително и след две поколения ние продължаваме да настояваме да се правят проучвания на място като предпоставка на претенциите за компетентност на антрополога.“
Когато изчете всичко за Боас, Федър вече бе уверен, че е открил източника на имунната система, на която се противопоставяше, същата имунна система, която така яростно бе отхвърлила възгледите на Дюзънбъри. Това беше класическата наука на деветнайсети век с нейното твърдение, че науката е само метод за определяне на истината, а не съвкупност от убеждения. Съществуваха много други
