Лайла (Изследване на нравствеността)

произтичащи от взаимодействието между три аналитично различими елемента на оценъчния процес — познавателния, афективния и директивния, — които подреждат и насочват безкрайния поток от човешки постъпки и мисли, съотнесени към решаването на «общочовешките проблеми».“

Горкият Клъкхоун, помисли Федър. Това е неговото определение. Беше невъзможно да пробие с него.

От нападките Федър изпита желанието да влезе вътре зад стената и да почне да спори. Твърдението, че ценностите са мъгляви и затова не бива да се използуват при първична класификация, е невярно. Няма нищо мъгляво в преценките от гледна точка на ценностите. Когато гласоподавателят се приближава до изборната урна, той преценява според своите ценности. Какво мъгляво има тук? И изборите не са ли проява на култура? Кое им е мъглявото на нюйоркските фондови борси? Те не се ли занимават с ценности? Ами държавната хазна? Има ли на света нещо по-конкретно от данъчното управление? Както непрекъснато повтаряше Клъкхоун, ценностите никак не са мъгляви, когато се разглеждат от гледна точка на практиката. Те стават мъгляви само когато се съобразяваш с мнението на другите, за да се опиташ да ги вместиш в жаргона на антропологията.

Реакцията срещу „ценностите“ на Крьобер и Клъкхоун ясно показваше какво точно е възпряло Федър да не навлиза в тази област. В нея неизбежно стигаш до задънена улица, защото на всяка крачка трябва да оспорваш използуваните основни понятия. И бездруго е доста трудно да се говори за индианците — в края на всяко изречение неизбежно стигаш до някой метафизичен спор, който е трябвало да се реши преди създаването на антропологията, а не след това.

Точно тук беше проблемът. Цялата културна антропология приличаше на къща, построена върху подвижни интелектуални пясъци. Опиташ ли се да направиш надстройка от данни с някаква теоретична тежест, цялата конструкция потъва и се разпада. Предметът, който иначе би могъл да се нареди сред най- полезните и продуктивни науки, беше западнал не защото хората, които се занимаваха с него, не струваха или темите бяха незначителни, а поради структурата на научните принципи, която не представлява издръжлива основа.

Едно беше ясно — ако Федър искаше да направи нещо в антропологията, трябваше да се насочи не към самата антропология, а към общите предположения, върху които се градеше тя. За да я изведе от задънената улица, трябваше не да се опитва да създаде нова антропологична теоретична структура, а да намери здрави основи за конструкцията. Именно този извод го отпрати към центъра на онзи клон от философията, известен като „метафизика“. Метафизиката му предлагаше разширената гледна точка за съпоставяне на белите и тяхната антропология с индианците и „индианската антропология“, без той да прибягва до покварения, обграден със стена жаргон на бялата антропология.

Ох! Ама че работа! Не бе сигурен дали е лъжица за неговата уста. Щеше да запълни цяла лавица с книги. Цял коридор с лавици! Но колкото повече размишляваше, толкова повече се убеждаваше, че освен метафизиката единствената алтернатива е да се откаже.

Все пак изпитваше и някакво облекчение. Метафизиката го беше заинтригувала най-силно, докато следваше философия в Съединените щати и по-късно, като специализант в Индия. Сякаш излизаше на свобода след безкрайните лабиринти и мрежи на непознатата антропология. Най-накрая се озова в собствени води.

Аристотел нарича метафизиката „първата философия“, Тя е съвкупност от най-общите съждения на йерархично подредената мисъл. На едно листче Федър бе преписал определението, че метафизиката е „дял от философията, който се занимава с характера и структурата на действителността“. Тя задава въпроси от рода на: „Реални или измислени са предметите, които възприемаме? Съществува ли външният свят отделно от нашето съзнание? Може ли действителността да се сведе до една-единствена основна субстанция? И ако отговорът е утвърдителен, каква е нейната същност — духовна или материална? Познаваема ли е Вселената, или е неразбираема и хаотична?“

От водещото положение на метафизиката човек би могъл да заключи, че всеки признава нейното съществуване и значение, но всъщност не е така. Макар още в древна Гърция да е заемала централно място във философията, метафизиката не е общопризнат дял от познанието.

Противниците й се разделят на два вида. Първият включва философите на науката, особено групата, наречена „логически позитивисти“, които твърдят, че единствено естествените науки могат с пълно основание да изследват характера на действителността и че метафизиката е просто сбор от недоказуеми твърдения без никаква стойност за научното наблюдение на действителността. За истинното разбиране на действителността метафизиката според тях е прекалено „мистична“. Очевидно към тази група спада Франц Боас, а заради него — и цялата съвременна американска антропология.

Във втората група противници на метафизиката са мистиците. Понятието „мистично“ понякога се смесва с „окултно“ или „свръхестествено“, с магьосниците и вещиците, но смисълът му във философията е друг. Някои от най-почитаните философи са били мистици: Плотин, Сведенборг, Лойола, Шанкарачария и още много други. Всички те споделят убеждението, че същностният характер на действителността е извън езика, че езикът разчленява нещата, докато действителността по природа е неделима. Според дзен-будизма, който е мистична религия, илюзията за разчлененост може да бъде преодоляна чрез медитация. Местната американска църква вярва, че кактусът пейоте предизвиква мистично разбиране у хора, които иначе му се съпротивляват, разбиране, постигано от индианците чрез Търсенията на Прозрение в миналото. Според Дюзънбъри този мистицизъм е абсолютният център на традиционния бит на индианците и както е изтъквал Боас, се намира абсолютно извън сферата на позитивистичната наука и придържащата се към нея антропология.

Исторически мистиците са смятали, че метафизиката е прекалено „научна“, за да обясни истинската същност на действителността. Метафизиката не е действителност. Метафизиката дава имена на действителността. Метафизиката е ресторант, където ти връчват лист с меню от трийсет хиляди страници, но не ти сервират храна.

Федър реши, че отхвърлянето на метафизиката както от мистицизма, така и от науката поради съвършено противоположни причини е добро предзнаменование за неговата Метафизика на Качеството. Излизаше, че ако наистина съществува мост между двете, между разбирането на индианците и разбирането на антрополозите, този мост се намира именно в метафизиката.

Според него от двата вида враждебност към метафизиката по-страшна бе враждебността на мистиците. Те ще ви уверят, че щом отворите вратата на метафизиката, трябва да се простите с всяко истинно разбиране на действителността. Мисълта не е път към действителността. Тя издига пречки по този път, защото опиташ ли се да използуваш мисълта в подхода си към нещо, възникнало преди нея, разсъжденията не те доближават към него. Те те отдалечават. Да дадеш определение на нещо означава да го подчиниш на плетеница взаимовръзки, плод на твоя разум. А сториш ли го, разрушаваш истинното разбиране.

Ключовата реалност на мистицизма, реалността, която Федър бе нарекъл в първата си книга „Качество“, не е метафизична шахматна фигура. Не е нужно да даваш определение на Качеството. Ти го разбираш без определения, още преди да си ги дал. Качеството е непосредствено изживяване, независимо от мисловните абстракции, и е възникнало пред тях.

Качеството е неделимо, неопределимо и непознаваемо в смисъл, че не съществуват познаващ субект и познаван обект, но за метафизиката не може да се твърди същото. Тя задължително трябва да бъде делима, определима и познаваема, иначе изобщо няма да съществува. Тъй като метафизиката е по същество вид диалектическо определение, изразът „Метафизика на Качеството“ е противоречие на термините, логически абсурд.

Положението напомняше математическата дефиниция на случайния, свободен достъп. Колкото повече се мъчи човек да каже какво е случайността, толкова по-малко случайна става тя. Същото може да се каже и за понятията „нула“ или „пространство“. Днес те нямат почти нищо общо с „нищото“. Нулата и пространството са сложни взаимовръзки на „нещото“. Ако Федър кажеше нещо за научния характер на мистичното разбиране, науката би могла да извлече полза, но истинското мистично разбиране щеше най- малкото да пострада. Ако наистина желаеше да направи услуга на Качеството, трябваше да го остави на мира.

Задачата на Федър ставаше непосилна — нали самият той бе настоял в книгата си, че Качеството не се