Лайла (Изследване на нравствеността)

поддава на определяне. И все пак сега бе на път да го дефинира. Не беше ли това своеобразно поражение? Мисълта му се връщаше към този въпрос стотици пъти.

Част от него нашепваше: „Не го прави! Само ще си навлечеш беля. Само ще нахвърляш хиляди тъпи доводи за нещо, което е било съвършено ясно още преди да се обадиш. Ще си спечелиш десет хиляди противници и нула приятели, защото щом отвориш уста да кажеш нещичко за същността на действителността, върху тебе тутакси ще се нахвърлят безброй врагове, вече заявили, че действителността е нещо друго.“

Лошото беше, че само една част от него говореше така. Другата обаче настояваше: „А, направи го въпреки всичко. Интересно е.“ Разумът му не обичаше неопределените неща, да му кажеш да не дефинира Качеството беше все едно да посъветваш някой дебелак да стои по-надалече от хладилника или алкохолик да не стъпва в кръчма. Разумът е привличан неудържимо от самия процес на определяне на Качеството. Преживяването е вълнуващо, въпреки че след него остава някаква мътилка като след препушване или проточил се купон. Или Лайла снощи. Няма вечна красота, както и вечна радост. Как бихме могли да го наречем? Израждане, предположи Федър. В строго мистичен смисъл писането на метафизика е изродена дейност.

Но според него на всичко това можеше да се отговори, че безпощадното, доктринерско избягване на изродеността също е изроденост, макар и от друг вид. От нея са направени фанатиците. Веднъж разкрита, чистотата престава да бъде чистота. Възраженията срещу замърсяването са форма на замърсяване. Единственият човек, който не замърсява мистичната действителност на света със строго установени от метафизиката значения, е нероденият, за чието раждане още никой не е помислил. Ние, останалите, трябва да се примирим, че сме по-малко чисти. Да се напиеш, да имаш вземане-даване със случайни жени от кръчмата и да пишеш метафизика е част от живота.

Федър нямаше какво друго да добави за възраженията на мистиците срещу Метафизиката на Качеството. После се замисли за аргументите на логическия позитивизъм.

Позитивизмът е философия, която приема науката за единствен източник на познание. Той прави строго разграничение между факт и ценност и се отнася враждебно към религията и традиционната метафизика. Позитивизмът води началото си от емпиризма — от идеята, че цялото познание трябва да идва от опита, и се отнася с подозрение към всяка мисъл, дори към научните твърдения, ако те не могат да се сведат до прякото наблюдение. От позитивистична гледна точка философията се ограничава с анализа на научния език.

Федър бе слушал курс по символна логика, воден от Херберт Файгъл — член на прочутия Виенски кръжок на логическия позитивизъм, и помнеше, че се е въодушевявал от възможностите на логиката да пренася математическата точност в решаването на проблемите на философията и в други области. Но дори твърдението, че метафизиката е безсмислена, му се струваше погрешно. Ако си част от един логичен, свързан мисловен свят, не можеш да избегнеш метафизиката. Според Федър критериите на логическия позитивизъм за „смисленост“ бяха чиста метафизика.

Това обаче не беше важно. Метафизиката на Качеството не само че издържа проверката на логическия позитивизъм за смисленост, нещо повече, на този изпит тя получава само отлични бележки. Метафизиката на Качеството изразява по нов начин емпиричната основа на логическия позитивизъм — по-точно, по-изчерпателно, по-убедително от когато и да било. Според нея ценностите не са извън опита, с който се ограничава логическият позитивизъм. Те са същността на опита. Всъщност ценностите са по-емпирични от субектите или обектите.

Независимо от философските си възгледи всеки, който седне на гореща печка, ще потвърди без никакви интелектуални спорове, че се намира в положение с крайно лошо качество, че ценността на затруднението му е с отрицателна стойност. Лошото качество не е мъглява, объркана, скрито религиозна, метафизична абстракция. То е преживяване. А не преценка за преживяването. Нито описание на преживяването. Самата ценност е преживяване. И като такава е напълно предсказуема. Подлежи на проверка от всеки, който би пожелал да си направи труда. Тя може да се възпроизведе. Сред всички останали преживявания е най-недвусмислена, най-трудно може да се сбърка. По-късно човекът може да измисли някакви клетви, за да опише отрицателната ценност, но тя винаги е първична, клетвите идват след нея. Без първичната лоша оценка вторичните клетви никога няма да се появят на бял свят.

Наблягаме така много на това, защото точно тук сме наследили културно бяло петно. Нашата култура ни втълпява, че горещата печка е пряк причинител на клетвите. Втълпява ни, че отрицателните ценности са качество на човека, който изрича клетвите.

Не е така. Ценността се намира между печката и клетвите. Между субекта и обекта. Ценността е по-непосредствена, възприема се по-пряко, отколкото „аз“-а или „предмета“, на който по-късно ще бъде приписана. Ценността е по-_реална_ от печката. Все още не е съвсем сигурно дали причина за лошото качество е печката или може би нещо друго. Съвсем сигурно е обаче лошото качество. То е първичната емпирична действителност, от която по-късно умът ни съгражда такива неща като печките, горещината, клетвите или „аз“-овете.

Изясним ли тази първична взаимовръзка, огромно количество загадки намират своето решение. Емпириците смятат ценностите за толкова объркани, защото вечно се мъчат да ги припишат на субектите или обектите. Така не бива. Всичко се обърква, понеже ценностите не принадлежат нито към едната, нито към другата група. Те са самостоятелна категория.

Метафизиката на Качеството би трябвало да се заеме с категорията Качеството и да покаже, че тя обхваща и субектите, и обектите. Тя би трябвало да разкрие как нещата се подреждат много по-стройно — несравнимо по-стройно, ако възприемем изходното положение, че Качеството е първичната емпирична действителност на този свят…

… но да се разкрие това беше, разбира се, извънредно голяма задача…

… Федър дочу странен шум, съвсем различен от звуците на яхтите, с които бе свикнал. Ослуша се и разбра, че той идва от предната кабина. От Лайла. Тя хъркаше. Чу я да промърморва нещо. После пак притихна…

След малко долови пърпоренето на приближаваща се моторница. Вероятно беше подранил рибар, тръгнал надолу по реката. Скоро цялата кабина леко се разлюля, лампата също се полюшна от вълните след моторницата. После звукът заглъхна и отново настъпи тишина…

… Дали ще може пак да заспи? Припомни си времената, когато беше „нощна птица“ — лягаше си в три- четири сутринта и се будеше около обяд. Тогава му се струваше, че не може да се случи нищо значително в часовете между зазоряването и късния следобед, и затова ги избягваше с всички сили. Сега беше точно обратното. Трябваше да е на крак с изгрева, иначе нещо му липсваше. Нямаше никакво значение, че не върши нищо.

Събра листчетата за Дюзънбъри, сложи ги в кутията, откъдето ги бе извадил, стана и пъхна кутията обратно на мястото й в кабината за управление. Пролуките над главата му просветваха.

Видя, че е облачно. Можеше да се изясни. Отсреща сградите на пристанището бяха сиви. По някои дървета още имаше тук-таме листа, но те бяха кафяви и щяха де паднат всеки миг. Октомврийски цветове.

Бутна капака и подаде глава.

Навън беше студено, но не както преди. Лек ветрец гонеше вълнички към кърмата на яхтата и Федър почувствува полъха му върху лицето си.

6.

Ричард Райгъл се събуди и погледна ръчния си часовник. Вече беше осем без четвърт. Чувствуваше се уморен и раздразнен. Почти не мигна, откакто оня глупав писател и Лайла Блуит се спънаха на неговата палуба.

Цяла нощ от вълните след минаващите лодки съседната яхта на писателя блъскаше неговата към дока и обратно като пулманов вагон в железниците. А той не можеше да направи нищо.