Лайла (Изследване на нравствеността)

часовника си. Имаше достатъчно време.

— Не, не напълно — отговори Райгъл.

— Как тогава го дефинираш?

Ричард Райгъл се намести на стола.

— Първо, не съществува качество, откъснато от преживяното. Толкова години съм се справял без него, сигурен съм, че ще продължа все така без никакви проблеми.

— Не съм казвал, че качеството е откъснато от преживяното — прекъсна го писателят.

— Нали поиска да дам определение на качеството — ядоса се Ричард Райгъл — и аз почнах. Защо не ме оставиш да се доизкажа?

— Добре.

— Според мен качеството винаги е свързано с възприемането на конкретни неща, но ако ме питаш кои от тях притежават качество и кои не, ще се затрудня да отговоря, без да изброявам. Бих казал обаче най- общо и с много уговорки, че качество има в ценностите, които съм усвоил още в детството, с които съм израсъл, използувал съм цял живот и винаги съм одобрявал. Същите ценностите споделят личните ми приятели, семейството, колегите юристи и други познати. Понеже вярваме в общи ценности, ние сме в състояние да бъдем морални един към друг. В юридическата практика — продължи той — се сблъскваме с немалко хора, които не споделят традиционните морални ценности, но усещат кое е добро и кое лошо по пътя на самостоятелната преценка. Звучи ли ти познато?

Писателят кимна. Така де! Едва ли можеше да направи друго.

— Е, измислили сме име за такива хора — каза Райгъл. — Наричаме ги престъпници.

Писателят го погледна така, сякаш искаше пак да го прекъсне, но Райгъл с жест го накара да замълчи.

— Можеш да възразиш както мнозина, че ценностите на обществото и произтичащите от тях закони са изцяло погрешни. Не е изключено. Законите на страната ти гарантират правото да поддържаш подобно мнение. Нещо повече, законът ти дава политически и съдебни средства за промяна на „лошите“ закони на обществото. Но докато тези средства съществуват и законите остават непроменени, ти, Лайла или който да било нямате право да постъпвате както ви харесва, без да се съобразявате с останалите, и да решавате кое притежава „Качество“ и кое не. Вие сте морално и правно задължени да се подчинявате на същите правила, както всички други. Едно от нещата, които най-много ме ядосаха в книгата ти — не спираше Райгъл, — е появата й точно в момент, когато толкова много млади хора из цялата страна поставят себе си над закона с престъпни деяния — фалшификатори, подпалвачи, политически предатели, революционери и дори убийци — и се оправдават, че единствени те виждат дадената от Бога истина, за която останалите са слепи. Посветил си цели глави на начините за запазване на основната форма на мотоциклета, а не казваш нито дума как да се запази основната форма на обществото. Сигурно книгата ти е имала голям успех сред някои радикали и култови групи, които търсят точно такива неща. Те търсят всякакви оправдания за безотговорните си постъпки. И ти ги подкрепяш. Насърчаваш ги. — Гласът му ставаше все по-гневен. — Не се съмнявам, че намеренията ти са били добри, но въпреки всичко си вършил работата на сатаната.

Той се облегна назад. Писателят изглеждаше изумен. Добре. Капела също изглеждаше сериозен. Хубаво. Бил беше свястно момче. Онези радикално настроени интелектуалци понякога завладяват хората на неговата възраст и им пълнят главите с приумиците си, а те вярват, защото не са достатъчно зрели да преценят какво всъщност представлява светът. Но за Бил Капела Райгъл хранеше надежди.

— Не съм вършил работата на сатаната — възпротиви се писателят.

— Стараеш се да правиш онова, което притежава „качество“, нали?

— Да — потвърди писателят.

— Ето виждаш ли какво става, когато се забъркваш с думи, които звучат чудесно, но никой не може да определи? Затова имаме закони — да определят що е качество. Дефинициите може да не са достатъчно съвършени за твоя вкус, но те уверявам, че с тях е много по-добре, отколкото да оставиш всеки да прави каквото му хрумне. Всички знаем до какво води другото.

Писателят изглеждаше объркан, Капела — слисан. Ричард Райгъл беше доволен. Най-накрая успя да изложи тезата си, а това винаги му доставяше удоволствие, дори да не получаваше хонорар. Точно за това го биваше. Може би трябваше да напише книга за качеството и да обясни какво всъщност представлява то.

— Я ми кажи — настоя той, — наистина ли искрено вярваш, че Лайла Блуит притежава качество?

Писателят дълго мисли, после каза:

— Да.

— А защо просто не се помъчиш да ни обясниш откъде ти хрумна, че Лайла притежава качество. Можеш ли?

— Не, едва ли.

— Защо?

— Прекалено трудно е.

Ричард Райгъл не очакваше такъв отговор. Разбра, че е време да прекрати разговора и да тръгне.

— Добре — изрече той с примирителен тон, — сигурно има нещо, което не разбирам.

— Така ми се струва — съгласи се писателят.

Гласът му беше като на болен. Много дълго бе плавал сам. Ричард Райгъл пак погледна часовника си. Беше време да тръгват.

— Едно последно нещо — каза той, — надявам се да го приемеш като повод за размисъл, не като лична обида. Снощи, а и в Осуего забелязах, че си един от най-саможивите хора, които съм срещал. Мен ако питаш, ще си останеш такъв, освен ако не намериш някакъв начин да разбереш ценностите на окръжаващите и не се приобщиш към тях. Другите хора също имат значение. Трябва да го разбереш.

— Разбирам го… — започна писателят, но на Райгъл му стана ясно, че не е така.

— Трябва да вървим — обърна се той към Капела и стана от масата. Приближи до бара, плати сметката и настигна писателя на вратата. — Изненадан съм, че сега ме изслуша — каза Ричард Райгъл, докато се връщаха при яхтите. — Не мислех, че си способен на такова нещо.

Когато яхтите се появиха пред погледите им, те видяха, че Лайла е застанала на палубата. Тя им помаха. Тримата отвърнаха на поздрава.

7.

В Кингстън яхтата на Федър приличаше на привързан с въже дом със съседи — дока и пристанището. Но тук на открито, в реката „съседите“ бяха изчезнали и домът под палубата не беше нищо повече от склад, където най-важното бе предметите да не се разместват и чупят, когато яхтата се накланяше под напора на вятъра. Сега на палубата вниманието на Федър бе погълнато от формата на платната, посоката на вятъра, течението на реката, сгънатата до него карта с обозначения на извивките, фаровете и поредицата червени и зелени шамандури по маршрута към океана. Реката изглеждаше кафява от наносите, в нея плаваха множество отломки, ала той можеше да ги избегне. Духаше приятен бриз, но поривите и отклоненията в посоката му вероятно се дължаха на контура на речната долина.

Федър се чувствуваше потиснат. Райгъл наистина го беше поставил натясно. Сигурно някой ден щеше да стане достатъчно дебелокож, за да не се трогва от такива като него, но все още не беше така. Беше си внушил, че яхтата осигурява уединение, мир и спокойствие и мислите могат да текат свободно, без някой да ги прекъсва. Оказа се, че е сбъркал. Поела на път, яхтата означаваше низ от непрекъснати опасности, които не ти оставят време да мислиш за нищо друго освен за моментните потребности. А яхтата на котва до кея представляваше магнит, който неудържимо привлича за разговор всеки случаен минувач.

Беше се примирил и когато се запозна с Райгъл, реши, че той е само един от стотиците срещнати по време на пътуването, които днес са тук, утре ги няма. Лайла принадлежеше към същата категория… много можеше да се говори за скитническия живот, където човек никога не знае с кого ще се сблъска или с кого ще спи следващата нощ.

Най-много го потискаше глупавият начин, по който бе допуснал Райгъл да го нападне. Сигурно го покани