Лайла (Изследване на нравствеността)

на закуска, колкото да произнесе малката си проповед. Сега Федър дни наред щеше да размишлява, да си повтаря всичко казано, да възстановява разговора дума по дума, да измисля безупречни отговори, които е можело да каже.

Отсреща приближаваше катерче. При разминаването кърмчията му помаха отвътре, Федър отвърна на поздрава.

Времето се оказа по-хубаво, отколкото очакваше. Вчерашният остър северняк затихваше. Може би щеше да задуха топъл югозападен вятър и да донесе хубаво време няколко дни. Тук реката се разширяваше и течението щеше да го носи почти през целия ден. Денят щеше да е приятен, ако не беше сутрешната случка.

Федър остана с чувство на огромно объркване и умора, все едно, че се връщаше в изходните позиции — в такива случаи си мислиш, че си постигнал голям напредък, и изведнъж някой ти задава въпрос, който те връща там, откъдето си тръгнал. Даже не му се мислеше за случката.

Има най-различни хора, които като Райгъл създават проблеми, помисли той, но най-неприятни са онези, които се пишат моралисти. За тях нравствеността е безплатна. Преливат от идеи как другите да станат по- добри, без това да струва на тях самите каквото и да било. Има и егоистичен елемент. Прибягват до нравствеността, за да накарат останалите да изпитват чувство на малоценност, а те да се правят на велики. Няма значение какъв е нравственият им кодекс — религиозен, политически, расистки, капиталистически, феминистки, хипарски — те остават неизменни. Нравствените кодекси се променят, но подлостта и егоизмът са неизменни.

Най-лошото беше, че подлостта сама по себе си не обясняваше изцяло тазсутрешната случка. Имаше и още нещо. Защо Райгъл се беше загрижил за морала толкова рано сутринта? Не звучеше убедително… Поне за адвокат яхтмен като него. Нито пък за двайсети век. Някой адвокат от църковното настоятелство би могъл да говори така през осемдесетте години на миналия век, но не и сега. Приказките на Райгъл за свещения дълг, дома и семейството бяха излезли от мода преди петдесет години. Ала не това вбесяваше Райгъл. За кой дявол човек като него е тръгнал да чете лекции за морала… в осем часа сутринта, моля ви се… по време на отпуската си.

Дори не беше неделя.

Много странно…

Вбесяваше го нещо друго. Райгъл се мъчеше да хване Федър в стария капан на сексуалния морал. Ако Федър кажеше, че Лайла притежава Качество, щеше да излезе, че сексът е Качество, а не беше така. Но кажеше ли, че Лайла не притежава Качество, щеше да последва въпросът: „Тогава защо спа с нея?“ Старият като света капан на вината. Ако не си падаш по Лайла, ти си превзет лицемер. Ако пък си падаш, значи си дърт мръсник. Каквото и да направиш, все си виновен и трябва да се засрамиш. Капанът съществува най-малко още от Райската градина.

По склона оттатък скалата над водата се виждаше широка морава, която стигаше до горичка, отчасти прикрила голяма къща във викториански стил от края на миналия век. Моравата пак изглеждаше запустяла, необитавана, същата, както я бе видял вчера. По нея не играеха деца или животни.

Отново му направи впечатление, че старата долина на река Хъдзън прилича много на пейзажите, рисувани по тези места преди повече от сто години. Бреговете бяха стръмни, обрасли с гъсти гори и придаваха на реката тих и спокоен вид. На пръв поглед нищо не се беше променило от дълго време. Още откакто навлезе в системата от канали на езерото Ери, Федър забеляза как всичко наоколо изглежда по- старо и по-уморено. Сега усещането беше още по-силно.

Преди стотици години тези стари водни пътища са били единствените маршрути за пътуване из континента. Отначало Федър се чудеше защо яхтата му винаги спира в най-старата част на всеки град, където пристигне, после разбра, че градът е бил построен именно защото там са спирали малките плавателни съдове.

Сега в някогашните оживени и важни пристанища по реките и езерата се долавяше тъга. Преди да се наложат железниците, река Хъдзън и системата от канали на езерото Ери са били основните водни пътища към Големите езера и Запада. Сега обаче по реката не минаваше почти нищо, само от време на време по някой шлеп с петрол. Тя бе почти изоставена.

Дойдеше ли в източните щати, винаги го обземаше потиснатост, но старостта и запустялостта не бяха единствените причини. Федър бе роден в Средния запад и споделяше предразсъдъците на хората от своя край спрямо източната част на страната. Не му харесваше тукашното подчертано разслоение. Богатите тук изглеждаха по-богати, а бедните — по-бедни. И още по-лошо, всички се държаха така, сякаш това е в реда на нещата. Бяха се примирили. Нямаше никакви признаци, че нещо ще се промени.

В щат като Минесота или Уискънсин човек може да е беден и пак да запази достойнство, ако се труди усилено, живее сравнително чисто и мисли за бъдещето. Докато тук, в Ню Йорк, когато си беден, ти си беден и толкова. Това значи, че си никой. Наистина никой. Ако пък си богат, наистина си някой. Това като че обясняваше деветдесет и пет на сто от всичко, което се случваше в тази част от страната.

Може би го забелязваше, защото мислеше за индианците. Някои разлики са просто между града и селото, а Изтокът е предимно градски. Но други различия отразяват също европейските ценности. Всеки път, когато идваше насам, Федър усещаше как хората стават по-официални, по-затворени и… хитри. Използвачи. Европейци. И освен това дребнави и стиснати.

Там, на Запад, индианците се шегуват, че вождът е най-бедният човек в племето. Всеки изпаднал в нужда се обръща към него и според индианския нравствен кодекс — „щедростта на граничните територии“, вождът е длъжен да помогне. Федър не смяташе, че по реката съществува нещо подобно. Представяше си как непознат моряк спира край голяма къща в стил Астор и казва: „Видях, че свети, и реших да се отбия просто да поздравя.“ Икономът нямаше да го пусне вътре. Щяха да се ужасят от нахалството му. А на Запад сигурно биха се почувствували задължени да го поканят да влезе.

Тук нещата вървяха от зле по-зле. Богатите ставаха все по-безочливи, бедните — все по-мръсни, докато най-накрая се стигнеше до Ню Йорк. Побъркани бездомници киснеха над решетките на отдушниците и в същото време милиардери с техните придружители ги подминаваха, за да се качат в лимузините си. И всички сякаш приемаха положението за нормално.

Странното е, че именно в тази долина е най-лошо. Оттатък във Върмонт или Масачузетс не бие толкова на очи. Федър не знаеше как да си го обясни. Сигурно имаше някакви исторически причини.

Нова Англия е заселена с емигранти по съвсем различен начин. Ето обяснението. Някога Нова Англия е била едно голямо семейство само от бели, англосаксонци, протестанти, докато в долината никой не се е задържал за дълго. Холандци, англичани, французи, германци, ирландци — често враждуващи помежду си. Затова още от самото начало се е наложила агресивна, експлоататорска атмосфера. Може би в Нова Англия класовите различия и експлоатацията са били същите, може да са били дори още по-големи, но са ги притъпявали, за да запазят семейството. Тук с тях открито са парадирали. Точно това представляваха „дворците по Хъдзън“ — открито перчене с богатството.

Струваше му се, че част от сутрешната „нравственост“ на Райгъл също произтича от духа на източните щати.

… Не, не. Имаше нещо друго. Ако беше истински човек от източните щати, той щеше просто да премълчи и да се отдръпне. Защо му трябваше да се забърква? Нямаше никаква нужда. Но той беше ядосан.

… Сигурно имаше някаква връзка с известността.

Щом станеш известен, на някои хора им доставя удоволствие да ти се нахвърлят и ти не можеш да направиш почти нищо. Цяло лято Федър не го беше преживявал — някой изведнъж да скача срещу теб ни в клин, ни в ръкав, само защото смята, че си знаменитост. Вероятно това беше обяснението. В миналото му се бе случвало обикновено по приеми, когато хората са пийнали малко повечко. Но никога на закуска.

Най-често човек застава нащрек, когато почнат да го обсипват с похвали. Тогава става ясно, че хората са си изградили някакъв фалшив образ. Така беше и с Райгъл в Осуего, но то се случи толкова отдавна, че Федър го беше забравил.