Лайла (Изследване на нравствеността)

Той се изкачи до половината на стълбата да види дали Лайла се придържа към курса. Всичко беше наред.

— Сигурно е приятно да си имаш такава яхта — каза тя. — Никой не ти нарежда какво да правиш. Просто си пътуваш.

— Да.

За пръв път я виждаше да се усмихва.

— Съжалявам за закуската — каза той. — Бяхме спрели на работен док. Бяхме точно до крана. Трябваше да тръгнем, да не би да решат да го пуснат.

Кафето стана готово, той го изнесе горе, седна срещу Лайла и пое лоста на кормилото.

— Тук е хубаво — отбеляза Лайла. — Последната яхта, с която пътувах, беше претъпкана. Всички си пречеха.

— Тук няма такъв проблем — увери я Федър.

— Винаги ли плаваш сам?

— Понякога сам, понякога с приятели.

— Женен си, нали?

— Разделени сме.

— Знаех си — каза Лайла. — И то отскоро.

— Откъде знаеш?

— Защото на яхтата ти няма нищо за ядене. Истинските ергени винаги си готвят. Те не държат само месни консерви в хладилния шкаф.

— Като стигнем до Найак, ще изядем най-големите пържоли в града.

— Къде е Найак?

— Съвсем близо до Манхатън, от страната на Ню Джързи. Оттам остават само няколко мили.

— Добре.

— Имаш ли много познати в Ню Йорк?

— Да — отвърна тя, — много.

— Живяла ли си там?

— Да.

— И с какво се занимаваше?

Тя му хвърли бърз поглед.

— Работех.

— Къде?

— На най-различни места.

— Какви по-точно?

— Като секретарка.

— Аха.

Отговорът й изчерпваше темата. Не му се слушаше как е пишела на машина.

Помъчи се да се сети за нещо друго. Не го биваше за празни приказки. Открай време. Защо Дюзънбъри не беше тук! Пак се получаваше като в резервата.

— Харесва ли ти Ню Йорк? — попита Федър.

— Да.

— Защо?

— Хората са много дружелюбни.

Дали не го вземаше на подбив? Не, лицето й не издаваше нищо подобно. Беше безизразно. Сякаш никога не бе стъпвала в Ню Йорк.

— Къде живееше? — заинтересува се той.

— В западната част, след Четирийсета улица.

Федър я изчака да продължи, но тя не добави нищо. Очевидно беше приключила. Ама че бъбрица! По-зле от индианците.

Каква промяна от снощи! Озарението беше изчезнало. Само едно безизразно лице с поглед, втренчен напред, без да е насочен към нищо конкретно.

Загледа се в нея.

Все пак лицето й не беше зло. Не беше от лошо качество. Човек можеше дори да го намери за хубаво, ако поискаше.

Главата й е широка, помисли той. Специалистът по физическа антропология би я нарекъл „брахицефален тип“. Вероятно саксонска глава, ако се съди по името й. Глава на обикновен простосмъртен от неблагородно потекло, на средновековен йомен, на човек, който се бие със сопа, готов да се нацупи. Но не и на злобен човек.

Очите й някак не подхождаха. Лицето, тялото, говорът и постъпките й издаваха твърдост и готовност на всичко, но очите й с открития поглед бяха съвсем различни, като на уплашено дете, което поглежда нагоре от дъното на кладенец. Изобщо не подхождаха.

Долината беше красива, великолепна, денят бе прекрасен, а Лайла дори не ги забелязваше. Федър се чудеше защо изобщо е тръгнала да пътува по реката. Предполагаше, че раздялата с хората от предишната яхта я потиска, но не желаеше да подпитва.

— Разбираш ли се с Ричард Райгъл?

Лайла сякаш се сепна.

— Откъде реши, че не се разбирам с него? — попита тя.

— Снощи, като влезе в кръчмата, той ти каза да затвориш вратата, помниш ли? Ти я тръшна и му извика: „Така става ли?“ Останах с впечатлението, че се познавате и сте сърдити.

— Познавам го — каза Лайла. — Имаме някои общи познати.

— А защо ти беше толкова ядосан?

— Не ми е бил ядосан. Той така си говори.

— Защо?

— Не зная — каза Лайла и след дълго мълчание добави: — Той е на настроения. В един момент е приятелски разположен, в следващия миг се държи иначе. Просто си е такъв.

Щом знае толкова за него, значи го познава много добре, помисли Федър. Очевидно тя не споделяше всичко, но казаното звучеше правдоподобно. То обясняваше сутрешните нападки на Райгъл по неочакван за Федър начин. Райгъл беше просто опак и особняк и нападаше хората без никакво обяснение.

Все пак нещо му подсказваше да не приема и това обяснение. Имаше и по-добър вариант. Само че още не го беше чул. Казаното не обясняваше защо Райгъл се нахвърля срещу нея, а тя явно го защитава. Обикновено когато един човек мрази друг, чувството е взаимно.

— Как се отнасят към Райгъл в Рочестър? — попита Федър.

— Какво имаш предвид?

— Хората харесват ли го?

— Да, популярен е — отговори Лайла.

— Въпреки че е на настроения и се нахвърля на хора, които не са му сторили нищо?

Лайла се намръщи.

— Можеш ли да твърдиш, че той е много „морален“ човек? — продължаваше Федър.

— Не, не бих казала — отвърна Лайла. — Както всички останали. — Тя видимо се ядоса. — Защо ми задаваш всички тези въпроси? Питай него! Нали е твой приятел?

Федър обясни:

— Държа се ужасно раздразнително, морализаторски и проповеднически сутринта и си помислих, че след като го познаваш толкова добре, можеш да ми кажеш защо.

— Ричард?

— Май не одобрява, че бях с теб снощи.

— Кога си разговарял с него?

— Тази сутрин. Говорихме, преди да тръгнем с яхтата.