Лайла (Изследване на нравствеността)

— Не е негова работа какво правя — заяви Лайла.

— Тогава защо вдигна толкова шум?

— Обясних ти вече, такъв си е. На настроения. Освен това обича да съветва хората как да постъпват.

— Но ти каза, че не е особено морален. Откъде-накъде ще държи на нравствеността?

— Не знам. Наследил го е от майка си. Във всяко отношение е като майка си. Даже понякога говори като нея. Но не го прави нарочно. Просто е на настроения.

— Ами какво…

В сините очи на Лайла проблесна гневно пламъче.

— Какво толкова си заразпитвал за него? — разсърди се тя. — Като че ли искаш да му направиш нещо. Не ми харесват въпросите ти. Не желая да ги слушам. Мислех си, че ти е приятел.

Стисна челюсти и лицевите й мускули се напрегнаха. Извърна лице и се загледа надолу към фалшборда във водата.

На брега мина влак, вероятно поел за Олбъни. Изтрещя и изчезна в северна посока. Федър не знаеше, че оттам минава железница.

Какво още не беше забелязал? Имаше чувството, че много неща. „Тайни“ — бе казал Райгъл. Забранени неща. Оттук започваше Атлантическото крайбрежие — цяла нова култура.

Федър видя още една къща като предишната. Тази беше от сив камък, толкова мрачна и потискаща, че приличаше на декор за голяма историческа трагедия. Поредният тузар от източните щати, помисли Федър. Или негови наследници… или може би техните кредитори.

Разгледа къщата. Тя се издигаше над огромна морава. Всичко беше подредено. Листата бяха събрани с гребло, тревата бе окосена. Дори дърветата бяха внимателно посадени на достатъчно разстояние едно от друго и грижливо подкастрени. Личеше ръката на послушен градинар, търпеливо посветил на работата целия си живот.

Лайла се изправи и каза, че иска да се измие. Изглеждаше ядосана, но Федър не знаеше как да постъпи. Обясни и как да изпомпа вода за миене, тя взе празната кутия от солените бисквити и чашата и пристъпи в люка.

На половината път по стълбата надолу се обърна към него и каза:

— Дай чашата, ще я измия.

Никакъв израз. Той й подаде чашата и тя изчезна.

Непрекъснато обръщаше поглед към издигащата се над дърветата къща, докато яхтата се отдалечаваше. Беше огромна, сива, овехтяла и някак страшна. Явно са знаели как да въздействуват на духа.

Взе бинокъла, за да я разгледа по-отблизо. В малката дъбова горичка до брега нямаше никого, но се виждаха боядисани в бяло столове около бяла маса. От извитите форми заключи, че са направени от ковано желязо. Нещо в тях предаваше атмосферата на цялото място. Крехки, студени и неудобни. Точно такъв беше викторианският дух — цяло светоусещане. Наричаха го „Качество“. Европейско качество. Изпълнено със съзнание за общественото положение и протокола.

Усещането беше същото както при проповедта на Райгъл тази сутрин. Общественият модел, породил лекцията за нравствеността и създал тези къщи, беше един и същ. Той беше характерен не само за източните щати, беше викториански. Федър не бе обръщал особено внимание на този фактор, но нямаше никакво съмнение, че се проявява в къщите, в моравите и мебелите от ковано желязо.

Сети се за една преподавателка от последния курс, професор Алис Тайлър с побелелите коси. В началото на първата си лекция за викторианците тя заяви: „Направо ненавиждам да преподавам този период от американската история.“ Когато я запитаха защо, отвърна: „Толкова е потискащ!“

Викторианците в Америка, обясни тя, са били новобогаташи, които нямали представа какво да правят с внезапното си богатство и благоденствие. Най-потискаща била грозната им недодяланост — недодялаността на човек, прекрачил собствения си кодекс за самоконтрол.

Те не знаели как да се отнасят към парите. Това бил техният проблем. Дължал се отчасти на новата промишлена революция след Гражданската война. Тогава хората трупали състояния от стомана, дървесина, добитък, машини, железници и земя. Накъдето и да се обърнел човек, нововъведенията създавали богатства направо от нищо. От Европа прииждала евтина работна ръка. Нямало данък върху общия доход или социални закони, които да налагат реална подялба на богатствата.

След като залагали живота си, за да спечелят, викторианците нямали никакво желание да се разделят с натрупаните богатства. И така всичко се заплело.

Подходяща дума, „заплитам се“. Свивам се вътре в себе си като извивките на дърворезбите и пъстрите десени на платовете им. Викторианците с бради. Викторианките с дълги рокли със сложни кройки. Федър си представяше как се разхождат между дърветата. Сковани, строги. Чиста поза.

Спомняше си възрастните викторианци, които бяха толкова мили с него като дете. От доброто им отношение обаче заставаше нащрек. Мъчеха се да го направят по-добър. Смятаха, че той ще има полза от вниманието им. Викторианците винаги се възприемаха много сериозно, а най-сериозно гледаха на нравствения си кодекс, или „добродетелите“, както обичаха да се изразяват. Викторианците аристократи знаеха какво представлява качеството и го определяха много внимателно за хората, които не са имали късмета да получат тяхното възпитание.

Федър си представи как стоят зад рамото на Райгъл на тазсутрешната закуска и одобрително кимат на всяка негова дума. Нищо чудно. Превъзходството, което излъчваше Райгъл тази сутрин, беше-точно позата на техните преструвки.

Можеш да я възпроизведеш съвършено точно, ако си представиш, че си крал на някоя европейска държава, за предпочитане Англия или Германия. Поданиците ти са предани и взискателни. Трябва да проявяваш уважение към собственото си „положение в живота“. Публичната изява на личните чувства е недопустима. Целият смисъл на викторианския живот е да уловиш и поддържаш тази поза.

Измъчените деца на викторианците често наричали морала им „пуритански“, но това е чиста клевета срещу пуританите. Пуританите никога не са били такива натруфени, лицемерни, издокарани пауни като викторианците. Нравственият кодекс на пуританите е бил прост, безизкусен като къщите и дрехите им. И в него се таи известна красота, защото поне в ранния си период пуританите наистина са му вярвали.

Викторианците са черпели нравствено вдъхновение не от пуританите, а от тогавашна Европа. Въобразявали са си, че следват най-строгите английски нравствени норми, но Шекспир не би признал английския морал, към който са се обръщали. Както и самата кралица Виктория, той е бил по-скоро в германската романтична традиция, отколкото английски.

Самодоволното позьорство е същността на стила им. Ето какво всъщност представляваха къщите им — пози, с техните кулички, безвкусни украшения и ковано желязо. По същия начин са се отнасяли към тялото си — труфели са го с турнюри и корсети. Така са гледали на целия си социален и психичен живот с невъзможното благоприличие на обноските, говора, стойките и сексуалната потиснатост. Това е прекрасно доловено в картините им — безизразни, безмозъчни дами с бледа кожа, седнали около древногръцки колони, с набрани древногръцки туники, съвършени форми и осанки, може би ако не се брои подаващата се гърда, която сякаш никой не забелязва заради тяхната възвишеност и чистота.

И всичко това са наричали „качество“.

За тях позата наистина е представлявала качество. Качеството е било общественият корсет, кованото желязо. „Качество“ на обноските, егоизма и потиснатото човешко благоприличие. Когато викторианците са проявявали своята нравственост, не е имало и помен от доброта. Те са одобрявали всичко, което е било на мода в обществото, и са потъпквали или пренебрегвали останалото.

Периодът е завършил, когато, вече дали веднъж завинаги определения на „Истината“, „Добродетелта“ и „Качеството“, викторианците и техните наследници, едуардианците, са изпратили в името на тези идеали цяло поколение деца в окопите на Първата световна война. Войната е била естествена последица от викторианския нравствен егоизъм. След края й оцелелите деца се превивали от смях на комедиите на Чарли Чаплин за възрастните хора с копринени шапки, прекалено много дрехи и вирнати носове. Младежите през