двайсетте години четели Хемингуей, Дос Пасос и Фицджералд, пиели контрабанден джин, по цяла нощ танцували танго, карали бързи коли, любели се тайно, наричали себе си „изгубеното поколение“ и не искали нищо да им напомня пак за викторианския морал.
Ковано желязо. Не се огъва при удар с чук. Само се разпада на грозни, груби парчета. Интелектуалните обществени реформи на двайсети век са довели до разпадането на викторианците. От тях са останали единствено грозни парчета от кованото желязо на начина им на живот, които се появяват на най- неочаквани места, като например къщите или приказките на Райгъл сутринта.
Вместо да усъвършенствуват веднъж завинаги света с превзетия си нравствен кодекс, викторианците са направили точно обратното — оставили са след себе си нравствен вакуум, в който продължаваме да живеем и днес. Включително Райгъл. Когато Райгъл започва на закуска своята проповед за нравствеността, той просто си придава важност. Не знае какво говори. Само се старае да подражава на викторианците, защото си въобразява, че звучи добре.
Федър каза на Райгъл, че не може да отговори на въпроса му, защото е прекалено трудно, това обаче не означаваше, че е невъзможно. Беше възможно, но не с преки отговори. Умните, съкрушителни отговори трябва да идват от културата, сред която живееш, а културата, сред която живеем, не дава лесни отговори на Райгъл. За да му отговориш, трябва да изминеш целия път назад до изначалните значения на понятието „нравственост“, но в нашата култура няма такива значения. Съществуват само стари, традиционни социални и религиозни значения без никаква истинска интелектуална основа. Те са само традиции.
Затова Федър изпитваше чувство на отегчение. Дългият път до самото начало. Ето какво трябваше да измине.
Защото Качеството е нравственост. Няма никакво съмнение. Двете понятия са
8.
Идеята, че светът се състои единствено от нравствени ценности, на пръв поглед звучи невероятно. Предполага се, че само предметите са реални. „Качеството“ се възприема само като смътна периферна дума, която ни казва какво мислим за предметите. Представата, че Качеството би могло да създава предмети, изглежда напълно погрешна. Ние обаче възприемаме субектите и обектите като действителност по същата причина, поради която виждаме света изправен, въпреки че нашите очни лещи го представят на мозъка ни преобърнат. Когато свикнем с определен модел на тълкуване, забравяме, че самият модел съществува.
Федър си спомни, че е чел за експеримент със специални очила, с които всичко се вижда преобърнато. Скоро участниците в експеримента се приспособили и почнали пак да виждат света „нормално“. След няколко седмици махнали очилата и известно време виждали нещата преобърнати, докато не усвоили отново зрителното възприятие, което преди приемали за даденост.
Същото се отнася за субектите и обектите. Културата, сред която живеем, ни връчва интелектуални очила, с които да тълкуваме преживяното. В тях е вградена представата за първичността на субектите и обектите. Ако някой вижда нещата през малко по-различни очила или, не дай Боже, свали очилата, останалите, които продължават да гледат през тях, проявяват естествената склонност да смятат изказванията му за странни, ако не и за ненормални.
Но Федър не е такъв. Идеята, че ценностите създават предметите, става все по-малко странна, когато свикнеш с нея. От друга страна, съвременната физика започва да изглежда все по-странна, ако се задълбочиш в нея, и съществуват всички признаци, че странността й ще нараства. И в двата случая обаче странността не е критерий за истинност. По думите на Айнщайн здравият разум, тоест нестранността, не е нищо друго освен куп предразсъдъци, натрупани преди осемнайсетгодишна възраст. Критерии за истинността са логичната последователност, съответствието с опита и пестеливите обяснения. Метафизиката на Качеството отговаря на всички тези изисквания.
Метафизиката на Качеството поддържа това, което се нарича „емпиризъм“. Според нея сериозното човешко познание произтича от възприятията или от размисъла върху полученото чрез тях. Повечето емпирици отричат истинността на познанието, придобито чрез въображението, властта, традицията или чисто теоретичните разсъждения. Според тях области като изкуството, нравствеността, религията и метафизиката не могат да бъдат подложени на проверка за истинност. Метафизиката на Качеството се отличава в това отношение, защото твърди, че ценностите на изкуството и нравствеността и дори религиозният мистицизъм могат да се проверят и в миналото са изключвани поради метафизични, а не емпирични причини. Изключвани са заради метафизичното твърдение, че цялата Вселена се състои от субекти и обекти и че всяко нещо, което не може да се определи като субект или обект, не съществува реално. Това твърдение не се подкрепя от никакви емпирични доказателства. То е само предположение.
То е предположение, което рязко противоречи на всекидневния опит. Отрицателната ценност, която извличаме, ако седнем върху гореща печка, очевидно е опит, въпреки че не е обект и дори не е субективна. Първо се появява отрицателната ценност и чак после възникват субективните разсъждения, в които се включват такива неща като печката, горещината и болката. Ценността е онази действителност, която поражда мислите.
Във физиката съществува принцип, че ако едно тяло не може да се разграничи от останалите, то не съществува. Към него Метафизиката на Качеството добавя още един: ако един предмет не притежава ценност, той не може да бъде разграничен от останалите. Когато свържем двата принципа, стигаме до извода, че
Оттук може да се заключи, че целта на Метафизиката на Качеството е да разруши всяка субектност и предметност, но това не е вярно. За разлика от метафизиката на субектите и обектите Метафизиката на Качеството не твърди, че съществува една-единствена изключителна истина. Ако твърдим, че единствени субектите и обектите съставят действителността, тогава е възможно само едно тълкуване на нещата — онова, което отговаря на „обективния“ свят, а всички останали тълкувания са нереални. Но ако възприемем, че действителността в крайна сметка е Качество или съвършенство, тогава се допуска съществуването на повече от една истина. И вече не търсим абсолютната „Истина“. Вместо нея търсим най-качественото разумно обяснение на нещата със съзнанието, че ако миналото изобщо може да служи за ориентир към бъдещето, обяснението трябва да се приема като временно — като полезно само докато не се появи нещо по-добро. Оттам реалностите на ума могат да се разглеждат също както картините в художествената галерия — без да полагаме усилия да разкриваме коя е „действителната“ картина, а като им се наслаждаваме и запазваме ценните. Съществуват редица множества от реалности на ума, някои от тях възприемаме като по-качествени от другите, но това отношение се дължи отчасти на нашата история и сегашни ценностни модели.
Можем да използуваме и друго сравнение — ако кажем, че Метафизиката на Качеството е невярна, а субектно-обектната метафизика е вярна, е все едно да твърдим, че правоъгълната координатна система е правилна, а полярната — погрешна. Една карта със Северния полюс в средата отначало ни обърква, но тя е също толкова точна, колкото и картата на Меркатор. В Арктика е невъзможно да се използува друга карта. Двете проекции не са нищо друго освен интелектуални модели за тълкуване на действителността и можем да твърдим единствено, че при определени обстоятелства правоъгълната координатна система позволява по-лесно, по-опростено тълкуване.
Метафизиката на Качеството осигурява по-добри координати за тълкуване на света, отколкото субектно-обектната метафизика, защото е по-широкообхватна. Тя обяснява повече за света, и то по-добре. Метафизиката на Качеството може да даде прекрасно обяснение на субектно-обектните отношения, но, както Федър се бе убедил от антропологията, субектно-обектната метафизика не е в състояние да обясни по
