Лайла (Изследване на нравствеността)

никакъв начин ценностите. Помъчи ли се да даде обяснение на ценностите, тя се превръща в объркан и неубедителен психологически брътвеж.

Години наред са ни внушавали, че ценностите би трябвало да възникват от някакво място в „низшите“ мозъчни центрове. Мястото така и не е ясно определено. Механизмът на задържане на ценностите е напълно непознат. Никой досега не е успял да увеличи броя на ценностите на отделния човек, като допълни още една на въпросното място, или да наблюдава изменения в това място в резултат на промяна в ценностите. Няма доказателства, че ако тази част от мозъка се подложи на упойка или лоботомия, пациентът ще стане по-добър учен, защото съжденията му ще се „обезценностят“. Въпреки всичко ни внушават, че ценностите се намират именно там, защото иначе къде биха могли да бъдат?

Който познава историята на науката, вече усеща дъха на флогистона и мекия отблясък на лъчистия етер — други две дедуктивно формулирани научни понятия, които никога не са откривани под микроскоп или някъде другаде. Когато дедуктивните понятия се споменават години наред, но никой не може да ги открие, става ясно, че заключенията са изведени от погрешни изходни положения, че теорията, послужила за основа на дедукцията, е невярна в самата си същност. Това е истинската причина, поради която емпириците в миналото са избягвали ценностите — не защото ценностите не са част от преживяванията, а защото при опитите да се вместят в онзи абсурден мозъчен център у теб се поражда мрачното чувство, че някъде още в началото на пътя си тръгнал в погрешна посока, и ти иде просто да зарежеш всичко и да се съсредоточиш върху нещо по-перспективно.

Проблемът с описанието на ценностите от веществена гледна точка е фактически проблемът с малката кутия, в която се мъчим да напъхаме по-голямата. Ценностите не са подвид на веществото. Веществото е подвид на ценностите. Ако обърнем посоката, ако от по-малкото преминем към по-голямото и определим веществото от ценностна гледна точка, загадката изчезва — веществото е „постоянен модел на неорганични ценности“. Проблемът престава да съществува. Предметният свят се обединява със света на ценностите.

За Федър неспособността на традиционната субектно-обектна метафизика да изясни ценностите беше пример за „птицечовка“. Първите зоолози класифицирали животните, които кърмят малките си, в групата на бозайниците, а онези, които снасят яйца — в групата на влечугите. По-късно в Австралия било открито животно с патешка човка, откъдето дошло и името му. То снася яйца като истинско влечуго, но след излюпването кърми малките като истински бозайник.

Откритието предизвикало сензация. „Каква енигма! — възкликнали. — Каква загадка! Какво чудо на природата!“ Когато в края на осемнайсети век първите препарирани екземпляри стигнали от Австралия в Англия, били сметнати за фалшификати, съшити от различни животни. Дори и днес в природонаучните списания се появяват статии, които продължават да задават въпроса: „Защо съществува този природен парадокс?“

Отговорът е: парадокс не съществува. Птицечовката не прави нищо парадоксално. Тя няма никакви проблеми. Птицечовките са снасяли яйца и са кърмели малките си милиони години преди да се появят зоолозите и да ги поставят извън законите си. Загадката, енигмата всъщност е другаде — как зрели, обективни, квалифицирани учени могат да прехвърлят гафа си върху бедната, невинна птицечовка.

За да прикрият проблема, зоолозите прибягнали до кърпене. Измислили нов разред, еднопроходни, който включва птицечовката, ехидната и край. Като нация, която се състои от две народности.

В субектно-обектната класификация на света Качеството е в положението на птицечовката. Специалистите не могат да го класифицират и затова обявяват, че в него има нещо нередно. Качеството не е единствената птицечовка. Субектно-обектната метафизика гъмжи от огромни, властни, чудовищни птицечовки. Проблемите на отношението между свободната воля и детерминизма, между съзнанието и материята, на прекъснатостта на материята на податомно равнище, на привидната безсмисленост на Вселената и на живота в нея са все чудовищни птицечовки, създадени от субектно-обектната метафизика. В случаите, когато западната философия се насочва към субектно-обектната метафизика, тя може да бъде определена почти като „анатомия на птицечовката“. Съществата, превърнали се в неизменна част от философския пейзаж, изчезват като с вълшебна пръчица, когато правилно се приложи Метафизиката на Качеството.

Светът ни се представя като безкраен низ от плочки за пъзел, за които предпочитаме да смятаме, че пасват помежду си, но всъщност се заблуждаваме. Винаги се появяват плочки като птицечовката, които не пасват — можем да ги пренебрегнем, да дадем някое глупаво обяснение за тях или да разрушим целия изграден до момента пъзел и да почнем отначало, за да включим повече плочки. Ако разбием цялата безформена, зле свързана структура на субектно-обектно обяснената Вселена и я изградим отново според метафизиката, ориентирана към ценностите, всички сиротни плочки ще намерят точното си място както никога досега.

Метафизиката на Качеството се занимава не само с „птицечовката на ценностите“: не по-малко значение има още една, птицечовката на „научната действителност“ — извънредно голямо чудовище, което отдавна плаши мнозина. Разкрито е преди един век от математика и астронома Анри Поанкаре, който пита: „Защо действителността е най-приемлива за науката, която е неразбираема за децата?“

Трябва ли действителността да е разбираема само за шепа водещи физици в света? Би следвало поне повечето хора да я разбират. Трябва ли действителността да се изразява само чрез символи, които, за да се използуват, изискват университетски познания по математика? Трябва ли с годините тя да се променя при възникването на нови научни теории? Трябва ли различните школи във физиката да се карат за нея години наред, без да стигнат до окончателно решение в полза на едната или другата страна? И ако е така, доколко е справедливо хората да бъдат осъждани на доживотно лишаване от свобода в психиатрични заведения без съд, без съдебни заседатели, без право на освобождаване под гаранция само защото „не разбират действителността“? Приложим ли е този критерий, няма ли да останат на свобода само няколкото най-изтъкнати физици в света? Кой е луд и кой нормален?

Птицечовката на „научната действителност“ изчезва при ориентираната към ценностите Метафизика на Качеството. Действителността, която е ценност, е разбираема и за невръстните деца. Тя е всеобщото начало на придобиването на опит, с което всеки един от нас се сблъсква постоянно. В рамките на Метафизиката на Качеството науката е съвкупност от статични модели на ума за описване на действителността, но те не са самата описвана действителност.

Третата основна птицечовка, към която се обръща Метафизиката на Качеството, е „птицечовката на причинността“. От векове се твърди, че от емпирична гледна точка причинност не съществува. Тя не може да се види, да се докосне, да се чуе или да се усети. Не може да се преживее по никакъв начин. Тази птицечовка никак не е маловажна от философска или научна гледна точка. Случвало се е да се превръща в истинска бариера. За хартията, изписана само по този метафизичен проблем, сигурно са изсечени цели гори.

В Метафизиката на Качеството „причинността“ е метафизично понятие, което може да се замени с „ценност“. Да кажеш, че „А причинява Б“, е равносилно на „Б цени предпоставка А“. Разликата е само в думите. Вместо израза „магнитът кара железните стружки да се движат към него“ можем да използуваме формулировката „железните стружки ценят движението към магнита“. От научна гледна точка двете съждения са еднакво верни. Може да звучат малко необичайно, но това е въпрос на езикови навици, не на науката. Езикът, с който описваме данните, се променя, докато самите научни данни остават непроменени. Същото важеше за всяко друго научно съждение, за което Федър се сещаше. „А причинява Б“ винаги може да се замени с „Б цени предпоставка А“, без това да доведе до промяна на научните данни. Понятието „причина“ може изцяло да се изхвърли от научните описания на Вселената, без да пострадат точността или пълнотата на описанието.

Единствената разлика между причинността и ценността се състои в това, че думата „причина“ предполага абсолютна сигурност, докато подтекстът на „ценност“ насочва към предпочитанията. Според класическата наука светът е подчинен на абсолютно сигурни закони и затова при нея по-подходяща е