Въпросът с известността също представляваше отделно явление, свързано с индианско-европейския конфликт на ценностите. Беше типично американско — в един миг да направиш от някого знаменитост, да го отрупаш с похвали и богатство и тогава, щом най-накрая той повярва в достойнствата си, да се помъчиш да го унищожиш. Първо му се кланяш доземи, после го хващаш за гърлото. Според Федър причината се криеше в обстоятелството, че в Америка човек трябва да отговаря и на европейското изискване за социално превъзходство, и на индианското изискване за социално равенство. Няма значение, че двете цели си противоречат.
Ето как се стига до напрежението, напрежението на ръководителите в деловите кръгове — най- спокойните, усмихнати и предразполагащи хора в света, които същевременно се съсипват да победят конкуренцията и да вървят напред. Всеки иска децата му да бъдат отличниците на випуска, но никой не бива да е по-добър от останалите. Най-слабият ученик в класа се измъчва от чувство на вина, мрази се и си мисли: „Не е честно! Всички са равни!“ После знаменитостта, Джон Ленън, пристъпва да му даде автограф. Това е краят на знаменитостта, на Джон Ленън.
Призрачно. Докато си знаменитост, не забелязваш колко призрачно е всичко. Обичат те, защото си това, което искат да бъдеш, но те мразят, защото си това, което те не са. Винаги съществува подобно двойствено отношение към знаменитостта, никога не е ясно какво те чака в следващия миг. Така се получи и с Райгъл. Първо се усмихваше, защото си въобразяваше, че говори с някоя важна клечка, и това задоволяваше европейските му нагласи, но сега е бесен, защото смята, че важната клечка се държи надуто или нещо такова.
Някогашните индианци са знаели как да се справят. Просто са се освобождавали от всичко, което някой би пожелал. Не са притежавали нищо, обличали се в дрипи, поне някои от тях. Не са се самоизтъкали, отстъпвали са и са оставяли аристократите, егалитаристите, подмазвачите и убийците да ги смятат за нищожества. Така са се усъвършенствували, без да изпитват тъгата на знаменитостта.
Яхтата беше подходяща за целта. Когато се движиш по старите, изоставени водни пътища, можеш да общуваш с хората непосредствено, без да се намесва въпросът за известността. Райгъл беше чиста случайност.
От кабината долетя някакъв шум. Федър помисли, че нещо е паднало. После се сети за пътничката. Сигурно се обличаше или нещо подобно.
— На тази яхта няма нищо за
— Тук долу има нещичко — отговори той.
— Не, няма.
В отвора на люка се появи лицето й. Беше войнствено настроена. По-добре да не й признава, че вече е закусвал.
Тя изглеждаше различно. По-зле. Не беше сресана. Очите й бяха зачервени и подпухнали. Изглеждаше много по-стара от снощи.
— Не си търсила както трябва — каза Федър. — Погледни в хладилния шкаф.
— Той пък къде е?
— Големия дървен капак с халката там, до стълба.
Лицето й пак изчезна, отдолу се чу как тя тършува.
— Май има нещо на дъното — извика Лайла. — Три месни консерви и буркан фъстъчено масло. Бурканът е почти празен… Това е всичко. Няма яйца, няма бекон, няма нищо…
— Е, в момента плаваме — обясни Федър. — Трябва да използуваме попътното течение, иначе ще изгубим цял ден. Довечера ще хапнем добре.
—
— Да — потвърди той.
Долови мърморенето й: „Фъстъчено масло и солено месо… Толкова ли нямаш нищо?… А, ето, половин шоколад.“ После изпъшка: „Уф!“
— Какво има?
— Развален е. Има вкус на гранясало… Ами кафе? Имаш ли кафе? — Гласът й звучеше умолително.
— Да. Ела тук горе и поеми руля, а аз ще направя кафе.
Докато тя се измъкваше от люка, Федър забеляза, че е облечена с бяла, плътно прилепнала тениска с едри червени букви „ЛЮБОВ“.
Лайла улови погледа му и каза:
— Пак летни дрехи. Времето е доста хубаво.
— Сигурен съм, че вчера изобщо не си очаквала да се оправи.
— Никога не зная какво ще се случи по-нататък — отговори тя. — Мислех, че ще закусвам.
Седна срещу него. Буквите „
— Знаеш ли как се управлява яхта? — попита той.
— Разбира се.
— Тогава се придържай вдясно от онази червена шамандура.
Посочи я, за да е сигурен, че Лайла няма да сбърка. После се изправи, прекрачи ръба на люка и слезе долу в кабината.
Започна да рови из кутиите за храна, но след малко се убеди, че тя е права, наистина в яхтата
— Искаш ли солени бисквити и кафе? — извика той.
Никакъв отговор.
Пак опита.
— С фъстъчено масло… нещо като „континентална закуска“.
След малко чу гласа й.
— Добре.
Федър разхлаби придържащите пръстени на печката, за да я изравни, после взе от полицата пропанова запалка, да затопли керосиновата горелка на печката.
Горелката му създаваше много неприятности. Имаше крехки месингови вентили на дръжки с размер на брава, което означаваше, че едно нормално завъртане поврежда целия механизъм.
— Кога ще стигнем някъде? — попита Лайла.
— Не можем да спрем. Обясних ти вече. Ако спрем, ще излезем от течението и ще се въртим около Уест Пойнт.
Не беше сигурен дали й е ясно, че течението на реката се обръща два пъти дневно.
— Райгъл казва, че имало пристан при Найак — добави той, — а оттам лесно се стигало до Манхатън. Искам последната отсечка да е къса… Да оставя известен резерв… Нямам представа как е нататък.
С клечка кибрит запали пропановата запалка и насочи пламъка странично към горелката, та да я затопли и керосинът да започне да се изпарява. Тези печки не работеха с течен керосин, само с газ.
— Ричард ще бъде ли там? — попита Лайла.
— Къде?
— Където ще спрем.
— Съмнявам се — отвърна Федър. — Всъщност сигурен съм, че няма да бъде там.
Горелката се нажежи до червено от пропановата запалка, Федър завъртя скърцащата ръчка. Появи се горещ син пламък. Той затвори запалката и я остави на полицата, така че нагорещеният край да не докосва нищо. Напълни чайника на кухненската мивка и го сложи над горелката.
— Откога го познаваш? — заинтересува се Лайла.
— Кого?
— Ричард.
— Отдавна.
— Защо говориш така?
— Не искам да се преструвам — отвърна Федър.
— Ти си самотник, нали? — каза Лайла. — Като мен.
