Лайла (Изследване на нравствеността)

А, можеше да стане и да оправи въжетата на писателя. Но не му беше работа.

Най-много се ядосваше, че дори не е разрешил на писателя да привърже яхтата си към неговата. В Осуего му бе позволил да го направи заради извънредната ситуация и очевидно писателят го беше сметнал за пожизнена привилегия.

Сега беше невъзможно да заспи. Трябваше да се възползува. Бил също трябваше да стане. Чакаше ги много работа.

Ричард Райгъл отиде в кабината в предната част, намери Капела с възглавница върху главата и я дръпна.

— Ставай, Бил! — каза му той.

Капела отвори очи, погледна го сепнато и бързо се изправи.

— Днес ни чака много работа — повтори Райгъл.

Капела се прозя и погледна часовника си.

— Казаха, че ще ни вземат в девет да изправим мачтата.

— Трябва да сме готови да почнем по-рано.

Райгъл отиде в своята каюта при кърмата, свали пижамата си, внимателно я сгъна и я сложи в чекмеджето. Оставаше им само една седмица и щяха да се прибират. Можеше да прехвърли на Саймънсън делата в съда, но с малко повече късмет и ако пак не се забавеха, щеше да се върне навреме… Каква скапана отпуска.

— Ами съседът? — долетя гласът на Капела.

— Имаш предвид Великия писател ли? — отвърна Райгъл. — Мисля, че той няма да стане рано.

— Защо? — учуди се Капела.

— Не го ли чу снощи?

— Не.

— Явно си спал като заклан… Ами да! Беше отпред. Той падна над моята каюта.

— Падна ли?

— Да, той и жената, с която танцуваше, се спънаха на палубата и очевидно паднаха. Не исках да се забърквам, затова не излязох. Каква олелия вдигнаха!

В предната част на яхтата Ричард Райгъл сложи леген с топла вода да измие лицето си и да се обръсне. Оттам проговори на висок глас:

— Трябва да се отървем от неговата яхта, за да тръгнем. Я иди да го събудиш.

— Да го събудя ли? — повтори Капела.

— Да — потвърди Ричард Райгъл. — Едва ли е бил в състояние да навие будилника. — После добави по-меко: — В какво ли състояние е бил, за да се хване с такава като нея!

От горещата вода се вдигаше пара, но сега това не му доставяше удоволствие. Преди две години би дал да му отрежат ръка и крак, за да му сложат инсталация за топла вода. Цяло лято трябваше да чака за нея. Сега продаваше яхтата. Всичко се променя. Нищо вече не е предсказуемо.

Райгъл енергично насапуниса гъбата и натри лицето си. Защо ли уважаваните читатели на Великия писател не можеха да видят как той снощи танцува с Лайла? Всъщност сигурно щеше да им е все едно. Уважаваните от него читатели вероятно смятат пиянството и разврата за форма на „Качеството“.

Беше интересно да се вгледа отблизо в човек като него. В Осуего му се стори много затворен. Отдалеч такива хора изглеждат добре, но разгледаш ли ги отблизо, лъсват всички пукнатини и петна. Не беше затворен. Беше просто недодялан.

Предната вечер беше много показателна. След като изслуша безкрайните приказки на писателя на явно любимата му тема за „нищото“, Райгъл се помъчи да ги допълни с една рибарска история. Великият писател дори не благоволи да го чуе. Райгъл се опита да го предупреди да не отплава надалече сам — пак не се вслуша. И накрая го предупреди за Лайла, но той най-спокойно я покани на масата им.

Грубиян. А най-нетърпимото бе, че не го правеше нарочно. Просто такъв си му беше стилът… Почти винаги изглеждаше толкова наивен и все пак в него имаше нещо… умно, което вбесяваше. Не биваше да му позволява така да го ядосва. Всъщност какво толкова… Ако не внимаваше, щеше да се пореже с бръснача.

Разбира се, такива хора се срещаха под път и над път, но непоносимото беше, че този човек се представяше за специалист по „Качеството“, и то с главно „К“. И номерът му минаваше! Беше като нахален адвокат, който убеждава съдебните заседатели в своята версия по дело за пътнотранспортно произшествие. Спечелиш ли ги веднъж емоционално на своя страна, спечелил си и делото.

Ричард Райгъл изпразни легена, старателно го изплакна, после сгъна хавлиената кърпа и я остави на полицата да съхне.

Обади се Капела:

— Ако ще го будя, какво да му кажа за яхтата?

Райгъл се замисли за миг.

— Май е по-добре аз да разговарям с него.

Щеше да прояви тактичност. Възнамеряваше да го покани на закуска, докато писателят измърмори някакъв отказ, щеше да се разсъни и да разбере, че трябва да дръпне яхтата си.

Измит и избръснат, Ричард Райгъл се почувствува малко по-добре. Разгледа се в огледалото, докато приглаждаше косата си, после пробва вратовръзка. Стоеше му неуместно. Приличаше на Кари Грант, не вървеше да се облича прекалено официално, особено на такова място. Махна вратовръзката, разкопча яката и лекичко я разтвори. Много по-добре.

Качи се на палубата и огледа пристанището. За да стъпи на сушата, трябваше да мине по дъските, прехвърлени напречно върху изгнилите трупи и старите лодки. Щеше да е голям късмет, ако не си счупеше врата. Сигурно щеше да изгуби цял ден.

Ричард Райгъл се обърна и с изненада видя, че го наблюдават. Самият Велик писател стоеше в кабината за управление на съседната яхта.

— Здравей! — поздрави го високо Ричард Райгъл.

— Здрасти.

Лицето на съседа изглеждаше безизразно. Беше облечен в същата синя памучна риза, както вчера, със същото леке над единия джоб.

— Не очаквах да си буден толкова рано — каза Ричард Райгъл.

— Ако искаш да откараш яхтата си при дока с крана, веднага ще дръпна моята — последва отговорът на писателя.

Сигурно чете мисли, реши Райгъл и произнесе гласно:

— Може да има друга яхта на дока.

— Няма, аз проверих.

Беше в забележително добра форма след снощното изпълнение. То оставаше да не е, помисли Райгъл.

— Още е много рано — каза той. — Сигурно някой се е записал преди мен. Искаш ли да закусваме?

В същия момент се сети, че вече няма нужда да кани писателя на закуска, но беше късно.

— Звучи добре — отговори писателят. — Чакай да видя дали ще мога да събудя Лайла.

— Какво? — сепна се Ричард Райгъл. — А не, не. Нека се наспи жената. Ела само ти.

— Защо? — попита Писателят.

Ама че е недодялан. Отлично знаеше отговора.

— Защото без съмнение се виждаме за последен път — усмихна се Райгъл — и предпочитам да си побъбрим сами.

На палубата се появи Капела, тримата минаха един зад друг по дъските до брега.

Вътре в ресторанта Капела каза:

— Не е за вярване, че сме в същия ресторант.

Райгъл забеляза замлъкналия мюзикбокс в ъгъла.

— Бъди благодарен за дребните радости.

Менюто за закуска беше написано на черна дъска пред огледалото на бара. Някаква възрастна жена