Лайла (Изследване на нравствеността)

разговаряше през бара с трима работници, които се хранеха на масата до тях. Сигурно бе жената на снощния барман, помисли Райгъл.

Писателят бе изпаднал в обичайното си безразличие. Видимо бе разсеян, гледаше през прозореца към разбитите лодки и доковете, откъдето бяха дошли. Сигурно искаше да зърне Лайла.

— Къде си се научил да танцуваш така? — попита го Капела. — Направо ни шашна.

Разсеяното изражение на писателя изчезна.

— Защо? Гледаше ли?

— Всички гледаха — обади се Ричард Райгъл.

— Не — засмя се писателят, — не умея да танцувам.

Той изгледа въпросително и двамата.

— Много си скромен — усмихна се Райгъл. — Изуми всички… особено дамата.

Писателят им хвърли изпълнен с подозрение поглед.

— Ей, шегувате се.

— Може би си пийнал повече и не помниш.

Капела се изсмя, а писателят възкликна:

— Аз не бях толкова пиян.

— Не, не беше — увери го Райгъл. — Затова успя така тихо да минеш на пръсти по моята палуба в два часа.

— Извинявай — каза писателят. — Тя изпусна куфара си.

Райгъл и Капела се спогледаха.

— Куфара! — повтори Капела.

— Да — отговори писателят. — Изнесе се от яхтата, с която е пристигнала, и ще дойде с мен до Манхатън при някакви приятели.

— Я виж ти! — каза Капела и намигна на Райгъл. — Само един танц с него и вече си събират куфарите. — После се обърна към Райгъл: — Да знаех само тайната! Как, смяташ, го прави?

Ричард Райгъл се намръщи и отмести поглед. Не му допадаше насоката на разговора. Зачуди се кога най-накрая старата жена ще дойде да вземе поръчката им. Махна й да се приближи.

Жената застана до масата, той си поръча шунка с яйца, препечени филийки и портокалов сок. Останалите също поръчаха.

Докато чакаха, Райгъл каза, че приливът ще се обърне към десет часа. Посъветва писателя да изчака до девет, последния час на прилива, после колкото е възможно по-бързо да тръгне с отлива и да стигне максимално далече, преди пак да се е обърнала посоката, да акостира за през нощта и да изчака отлива към Манхатън на следващия ден. Писателят му благодари за информацията.

Почти не проговориха, докато се хранеха. Райгъл се чувствуваше неловко, притиснат до стената от този човек. У него имаше нещо, което пречеше да му говориш, не оставяше място да му кажеш каквото и да било. Сякаш живееше в друг свят и сладкодумно приказваше за Качеството.

Приключиха със закуската и Ричард Райгъл се обърна към писателя. Не му беше приятно да подхваща подобен разговор, но се чувствуваше длъжен да му каже.

— Не е моя работа с кого се събираш — почна той, — но ми се стори, че снощи изобщо не ми обърна внимание. Длъжен съм обаче да те предупредя за последен път да свалиш Лайла от яхтата си.

Писателят изглеждаше учуден.

— Нали каза, че ми трябвал екипаж.

— Но не и тя!

— Какво й е на нея?

Ето пак.

— Е, не си чак толкова наивен — рече Райгъл.

Писателят промърмори почти на себе си:

— Лайла може да се окаже по-свястна, отколкото изглежда.

— Не — възрази Ричард Райгъл, — тя е много по-лоша, отколкото изглежда.

Писателят погледна усмихнатия Капела и присви очи към Райгъл.

— Защо смяташ така?

За миг Ричард Райгъл се втренчи в лицето му. Писателят наистина беше наивен.

— Познавам Лайла Блуит от много отдавна — проговори той. — Защо просто не ми повярваш?

— Коя е тя?

— Тя е един много нещастен човек от много лошо качество — отговори Райгъл.

При думата „качество“ писателят рязко вдигна очи, сякаш му бе отправено предизвикателство. Всъщност си беше точно така.

Отмести поглед.

— Как си изкарва хляба? — попита той, за да избегне предизвикателството.

Ричард Райгъл срещна погледа на Капела и не можа да сдържи усмивката си.

— Среща се с хора като тебе, мой човек. Не са ли ти казвали, че има и такива?

Още едно предизвикателство. Писателят видимо напрегна мисълта си.

Райгъл не знаеше дали да продължава по-нататък. Всъщност нямаше смисъл. Но самодоволството на писателя, особено след снощното преживяване, го караше да не спира. Сетне все пак се отказа.

— Ако ти трябва екипаж — рече Райгъл, — защо не изчакаш няколко дни в Манхатън, Бил ще се освободи. Струва ми се, че той знае повече от вас двамата, взети заедно.

Бил кимна усмихнат.

Заприказва за пътуването до Манхатън. Маршрутът бил без отклонения. Не било зле предварително да се обадят в яхтклуба на Седемдесет и девета улица, защото дори по това време на годината трябвало да се Направи резервация на пристана. Едно октомврийско пътуване с яхтата до Чезапийк щяло много да му хареса, продължи Райгъл. Но, разбира се, нямало да му остане време.

Писателят изведнъж го прекъсна.

— Ти май не се чуваш какви ги приказваш. Откъде знаеш?

— Кое? — попита Райгъл.

— За Лайла.

— От един много близък приятел, на когото водих бракоразводното дело — отвърна Райгъл.

В паметта му изплува образът на Лайла, хванала под ръка Джим, когато влязоха в неговата кантора. Горкият Джим, помисли той.

— Твоята приятелка Лайла направо му съсипа живота! — После Райгъл добави: — Беше къде-къде по- привлекателна от сега. Много бързо се съсипва.

— Никога не си ми казвал — обади се Капела.

— Въпросът е личен — отвърна Капела. — Няма да споменавам името му, Бил, иначе ще се сетиш за кого говоря.

Райгъл се обърна със сериозно изражение към писателя.

— Никога не си виждал толкова тъжен и изоставен човек. Изгуби жена си, децата си, повечето приятели, репутацията му се провали. Наложи се да напусне банката, където го чакаше многообещаваща кариера — всъщност готвеха го за вицепрезидент. В края на краищата трябваше да си смени работата. Но като познавам президента на банката, страхувам се, че го е вписал в документите му, и Джим ще трябва да се прости с кариерата си. Нито един управителен съвет няма да го издигне на длъжността, която заслужава.

— Много лошо наистина — каза писателят и сведе очи.

— Нямаше как — продължи Ричард Райгъл, — кой ще повери милиони долари на човек, който не се владее достатъчно, за да се опази от една нищо и никаква кръчмарска курва.

Ново предизвикателство. Този път изражението на писателя стана по-сурово. Изглежда, щеше да го преглътне.

— Кой беше виновен? — заинтересува се той.

— За кое? — попита Ричард Райгъл.