антропологически школи освен тази на Боас, но Федър не откри нито една, която да му се противопоставя по въпроса за научната обективност.
Продължи да чете задълбочено — все повече си даваше сметка за отрицателните последици от прилагането на викторианската наука в културната антропология. Всъщност Боас бе пренесъл критериите на естествените науки в културната антропология, за да покаже не само че теориите на кабинетните антрополози не са подкрепени от науката, но и че всяка антропологическа теория не се подкрепя от науката, защото не може да се докаже със строгите методи на физиката, специалността на Боас. Ученият явно е вярвал, че някой ден от фактите ще се роди и такава теория, но почти цял век след неговите очаквания тя не се беше появила. Федър беше убеден, че това никога няма да стане. Културните модели не следват законите на физиката. Как от гледна точка на физичните закони ще докажеш, че в една култура съществува определена нагласа? Какво представлява нагласата от гледна точка на законите за взаимодействието между молекулите? Що е културна ценност? Как може да докажеш научно, че една култура има определени ценности?
Не можеш.
В науката няма ценности. Поне официално. Цялата антропология беше нагласена и подправена така, че никой да не е в състояние да докаже нищо от общ характер за никого. Каквото и да твърдиш, във всеки момент някой проклет глупак може да те обори, че твърдението ти не е научно.
Цялата съществуваща теория се отличаваше с яростни спорове за различия, които изобщо не бяха антропологически. Почти никога не избухваха спорове за точността на наблюденията. Те се водеха за абстрактните значения. Сякаш всяко теоретично твърдение беше сигнал тутакси да започне разгорещена препирня за различията, която не можеше да се разреши с никаква антропологична информация.
Изобщо целият предмет приличаше на магистрала, която гъмжи от ядосани шофьори — те се ругаят и обвиняват един друг, че не умеят да карат, докато всъщност вината е в самата магистрала. Тя е построена като обективно научно изследване на човека, което следва законите на естествените науки. Проблемът обаче бе, че човекът не може да бъде обект на обективно научно изследване — от такива обекти се очаква да не се променят. Те трябва да следват законите на причинно-следствената връзка, та определена причина винаги да води до дадено следствие и така до безкрай. Но с хората не е така. Дори с диваците.
Резултатът беше теоретичен хаос.
На Федър му допадаше едно описание, което бе прочел в книгата „Теорията в антропологията“ на Робърт Манърс и Дейвид Каплан от университета Брандийс. „Из цялата антропологическа литература — пишеха двамата автори — са пръснати многобройни догадки, прозрения, хипотези и обобщения. Те си остават разпокъсани, неразвити и несвързани помежду си, затова често се губят или забравят. Съществува тенденция всяко ново поколение антрополози да започва отначало.“
„Разработването на теорията на културната антропология вече прилича на нива, която преди да бъде разорана, трябва да се разчисти — продължаваха по-нататък авторите на книгата, — туземците от време на време се връщат към обраслите с храсталаци стари ниви, разчистват ги, изгарят растителността и ги обработват няколко години.“
Федър откриваше навсякъде следи от разчистването и изгарянето. Някои антрополози твърдяха, че културата е същност на антропологията. Други пък отричаха съществуването на културата. Трети казваха, че всичко се свежда до историята, четвърти настояваха, че най-важна е структурата. Според някои всичко е функция, според други — ценности. Имаше антрополози, които следваха научния пуризъм на Боас и отричаха съществуването на ценности.
Федър мислено отбеляза идеята, че в антропологията няма ценности, като „мястото“. Именно там стената бе най-уязвима. Нямало ценности значи? Нямало Качество? От тази отправна точка можеше да предприеме нападението.
Очевидно мнозина се стремяха да се измъкнат от метафизичните кавги, като отхвърляха теорията изобщо и се споразумяваха дори да не говорят в стила на теоретичния редукционизъм примерно какво правят диваците като цяло. Ограничаваха се с описанията какво точно е вършел техният дивак в сряда. Това беше безопасно от научна гледна точка и — безполезно за науката.
Антропологът Маршал Салинс пише: „В тази област самият термин «всеобщ» има отрицателна конотация, защото предполага търсене на големи обобщения, каквито академичната, толкова придирчива американска антропология на двайсети век практически е обявила за ненаучни.“
Федър предполагаше, че чрез този метод антрополозите пазят „научната чистота“, но чистотата налага такива ограничения, че в действителност задушава изследванията. Ако не можеш да обобщаваш данните, за какво са ти те?
Наука без обобщения фактически не е наука. Представяте ли си някой да заяви на Айнщайн: „Не можете да кажете «E = mc?». Прекалено общо е, намирисва на редукционизъм. Искаме само физични факти, никакви такива претенциозни теории.“ Чисти глупости. Но антрополозите твърдяха точно това.
Необобщени, данните са просто клюки. Федър четеше и се убеждаваше, че равнището на написаното не стига по-нависоко. Лавица след лавица се запълваха с прашни томове с описания на този или онзи дивак, ала както се убеждаваше Федър, антропологията, „науката за човека“, не успяваше да направлява човешката дейност във века на науката.
Пълна шашмалогия. Антрополозите се мъчеха да се изтеглят, като се дърпаха за собствените коси. Не е възможно кутия А да съдържа кутия Б, която на свой ред съдържа кутия А. Това е шашма. Но тук представяха „наука“, която съдържа „човека“, който съдържа „науката“, която съдържа „човека“, който съдържа „науката“, и така до безкрай.
Федър напусна планините край Боузман с кутии, пълни с листчета, с многобройни тетрадки, изписани с цитати, и с чувството, че не може да направи нищо в антропологията.
Една вечер долу в равнините, в затънтен мотел, когато нямаше нищо за четене, попадна на малък измачкан брой на списание „Янки“, прелисти го и спря на краткия очерк на Кати Слейтър Спенс със заглавие „В търсене на първоаприлския глупак“.
В него се разказваше за един вундеркинд с може би най-високата интелигентност в света, който не постига нищо в живота. „Роден на първи април 1898 година — пишеше в списанието, — Уилям Джеймс Сайдис още на петгодишна възраст знае пет езика и чете Платон в оригинал на древногръцки. Успешно се представя на приемните изпити в Харвард едва осемгодишен, но се налага да изчака три години, за да почне да следва. Въпреки всичко е най-младият випускник на Харвард, завършва с пълно отличие през 1914 година, когато е шестнайсетгодишен. За Сайдис се пише често в рубриката на Рипли «Невероятно, но факт» и името му се появява деветнайсет пъти на първа страница на «Ню Йорк Таймс»“.
„След като завършва Харвард обаче, «детето чудо» се задълбочава в собствените си неясни и привидно безсмислени интереси. Журналистите, които преди са го възхвалявали, сега се нахвърлят срещу него. Най- унищожителният пример е от «Ню Йоркър» през 1937 година. Озаглавена «Първоаприлски глупак», статията в списанието е изпълнена с подигравки за всичко — като се започне от хобитата на Сайдис и се завърши с външния му вид. Сайдис съди списанието за клевета и намеса в личния живот. Печели извънсъдебното уреждане на спора за клевета, Върховният съд на САЩ обаче отхвърля обвинението в намеса в личния му живот с едно забележително решение. «Статията е безмилостна в дисекцията на интимните подробности от личния живот на тъжителя» — постановява съдът, но продължава по-нататък, че Сайдис е «обществена фигура» и поради това не може да настоява за защита от проявения журналистически интерес, който продължава да го преследва до смъртта му през 1944 година. Некролозите го наричат «провала чудо» и «изпепелен гений», който въпреки дарбите си не е постигнал нищо значително.
Дан Махони от Ипсуич, щата Масачузетс, се запознава с историята на Сайдис през 1976 година с огромно учудване. «Какво всъщност е правил и мислил той през цялото това време? — пита се Махони. — Вярно е, че е заемал нископлатени служби, но нали и Айнщайн разработва теорията за относителността като чиновник в патентно бюро. Имах чувството, че у Сайдис е имало нещо много повече, отколкото хората са подозирали.»
През последните десет години Махони се заема да изследва трудовете на Сайдис. На един прашен таван открива обемист ръкопис, озаглавен «Племената и щатите», където Сайдис убедително доказва, че политическата система на Нова Англия е дълбоко повлияна от демократичната федерация на индианците от племето пенакок.“
