обстоятелството, че индианецът с такова изражение невинаги означава заплаха. То е породено от нещо много по-дълбоко.
Индианците не говорят, колкото да минава времето. Когато няма какво да кажат, те мълчат. А когато мълчат, създават впечатлението, че са малко зловещи. От тяхното мълчание белите понякога се изнервят и се чувствуват длъжни от учтивост или любезност да запълнят вакуума с приказки, които нерядко казват едно, а значат друго. Но за индианците възпитаното красноречие на аристократичните европейци е „раздвоен език“ и ги вбесява. То противоречи на морала им. Те искат или да се говори от сърце, или да се мълчи. Оттам произтича вековният конфликт между индианците и белите, който съществува и днес, въпреки че самоличността на съвременния бял американец е компромис, постигнат в конфликта.
До ден днешен европейците погрешно твърдят, че американците са „като деца“, наивни, незрели, склонни към насилие, защото не са способни да се владеят. Същата грешка се допуска по отношение на индианците. Индианците и до днес погрешно характеризират американците като сноби, които те смятат за толкова глупав, че начаса да не разбираш целия им фалш. По същия начин се греши за европейците.
Антиснобизмът на всички американци, особено от западните щати, се корени в отношението на индианците. Шайените наричат белите „уихио“, което на техния език ще рече „паяк“. Арапахите използуват думата „нията“ със същото значение. Според индианците белите приличат на паяци, когато говорят — седят, усмихват се, казват неща, които не мислят, и през цялото време умът им плете паяжина около индианеца. Толкова се прехласват по заплетените си мисли, че дори не забелязват как индианецът ги наблюдава и вижда какво правят.
Американската политика на изолационизъм, отказът американците „да се заплитат в мрежите на европейската политика“ се коренят в същото, помисли Федър. Американският изолационизъм е възникнал главно в районите, най-близки до индианците.
Листчетата продължаваха с подробности за различията в европейската и индианската култура и последиците им. С нарастването на броя на листчетата се беше появила вторична, съпътствуваща теза — процесът на разпространение и усвояване на индианските ценности не е приключил. Той продължава и обяснява до голяма степен неспокойствието и неудовлетвореността в днешна Америка. Противоречивите ценности се сблъскват във всеки американец.
Сблъсъкът, помисли Федър, обяснява защо другите още не са разбрали онова, което той отдавна бе видял на обреда с кактуса пейоте. Когато заемаш черти и особености на враждебна култура, предпочиташ да не ги признаваш. Ако кажеш на бял човек от Алабама, че южняшкият му акцент произлиза от негърската реч, той най-вероятно ще отрече и ще му стане неприятно, макар че явно го доказва географското разпространение на южняшкия акцент върху областите с многобройно чернокожо население. По същия начин, ако кажеш на бял човек, който живее в Монтана, близо до резерватите, че прилича на индианец, той ще го приеме като обида. А преди сто години същите думи сигурно биха предизвикали як пердах. Тогава индианците са били смятани за изчадия адови! Единственият добър индианец е бил мъртвият.
Макар и да се признава приносът на индианците в утвърждаването на ценностите, характерни за американеца, който покорява новите пространства, със сигурност тези ценности няма откъде другаде да са дошли. Често се говори за „ценностите на граничните райони“, сякаш те произлизат от скалите, реките или дърветата по границата, ала дърветата, скалите и реките сами по себе си не създават обществени ценности. В Европа също има дървета, скали и реки.
Не друг, а хората, живеещи сред дърветата, скалите и реките, са източник на ценностите в граничните райони. Първите пришълци там като например „планинците“ съзнателно и възторжено подражавали на индианците. Радвали се, когато им казвали, че не се различават от тях. По-късните заселници възприели стила на планинците от граничните райони, но не разбирали неговия източник, а дори и да го разбирали, не го признавали и го отдавали на собственото си трудолюбие и откъснатост.
Ала сблъсъкът между европейските и индианските ценности продължава, Федър усещаше, че той самият е от хората, в които се води борбата. Затова в онази нощ с кактуса бе изпитал чувството, че се „завръща у дома“. Раздвоението, което бе почувствувал и заради което бе помислил, че нещо не е наред с него, всъщност изобщо не беше вътре в него. Тогава видя източника на „собственото аз“, който никога не е бил признат официално. Раздвоението съществуваше в цялата американска култура и Федър го беше съотнесъл към себе си. Но то съществуваше и у мнозина други.
В едно от дългите му размишления по темата изплува името на Марк Твен. Писателят беше роден в Ханибал, щата Мисури, край река Мисисипи, големия вододел между американския Изток и Запад, където един от най-страшните злодеи е бил „индианецът Джо“ — въплъщение на индианците, от които тогавашните заселници се страхували. Биографите на Твен обаче отбелязват и дълбокото раздвоение в личността му, предопределило избора на неговите герои. От едната страна е обикновеното, интелигентно, послушно, чистичко момче със сравнително голямо чувство за отговорност, което писателят е изобразил под името Том Сойер, а от другата — дивият, свободолюбив, необразован, лъжлив, безотговорен американец от низините, наречен Хъкълбери Фин.
Федър забеляза, че раздвоението на Марк Твен като личност съответствува на вече познатото му разграничение в културите. Том е човекът от източните щати, с обноските на Нова Англия, много по-близо до Европа, отколкото до американския Запад, докато Хък е западняк, по-близо до индианците, вечно неспокоен, необвързан човек, който не вярва в помпозността на обществото и от всичко най-много иска да бъде свободен.
Свободата. Тези тема щеше да е ключът към разбирането на индианците. Свободата беше най-важният въпрос сред многобройните листчета, посветени на тях. Идеята за свободата от обществената йерархия е най-великият принос на Америка към световната история. За нея са водени битките на Американската революция, тя е утвърждавана в Гражданската война. И до днес тя е най-могъщият, неустоим идеал, който обединява нацията.
Все пак, макар и Джеферсън да нарича учението за социалното равенство „очевидно“, то съвсем не е такова. Научните, както и обществено-историческите доказателства ни навеждат на мисълта, че е очевидно обратното. В европейската история изобщо не е „очевидно“, че всички хора се раждат равни. Няма народ в Европа, който да не може да проследи историята си до времената, когато е било „очевидно“, че всички хора са създадени неравни. Жан-Жак Русо, на когото понякога се приписва авторството на това учение, със сигурност не го е извлякъл от историята на Европа, Азия или Африка. Извлякъл го е от въздействието на Новия свят върху Европа и от размишленията си за един особен тип човек, обитател на Новия свят, когото е нарекъл „благородния дивак“.
Идеята, че „всички хора се раждат равни“, е подарена на света от американските индианци. Заселниците от Европа само са я пренесли като учение, което понякога са следвали, друг път не. Истинският източник е бил човек, за когото социалното равенство не е било само учение, равенството е било в кръвта му. За него е било немислимо друго устройство на света. За него не е съществувал друг начин на живот. Ето какво се е опитвал да им каже Десет мечки.
Федър си помисли, че индианците още не са загубили по този въпрос. Но и още не са спечелили, осъзна той. Битката ме е свършила. Тя продължава да е главният вътрешен конфликт в днешна Америка. Това е ограничителната линия, прекъснала точно по средата американския културен тип. Тя господствува в американската история още от самото начало и продължава да е източник както на националната мощ, така и на националната слабост. Колкото повече се задълбочаваше Федър в проучванията си, толкова по-ясно разбираше, че трябва да ги насочи именно към сблъсъка между европейските и индианските ценности, между свободата и реда.
4.
След като напусна Боузман, Федър се видя с Дюзънбъри само два пъти — веднъж, когато той му дойде на гости и поиска да си почине, защото „се чувствувал особено“, и втория път в Калгари, Албърта, след като беше разбрал, че „особеното“ всъщност е мозъчен тумор и му остават само няколко месеца живот. Тогава беше вглъбен и тъжен, погълнат от вътрешната подготовка за своя край.
Тъгата му отчасти се дължеше на чувството, че е предал индианците. Искаше му се да направи толкова много за тях. Толкова години бе прекарал с тяхното гостоприемство, а сега нямаше как да им се отплати.
