Лайла (Изследване на нравствеността)

ПРОГРАМА и прибра обратно бележника. Беше разбрал, че е важно за текущите си занимания да пише листчета със заглавие ПРОГРАМА. В момента писането им изглежда излишно, но по-късно, когато прекъсванията прекъсват прекъсвания, прекъснали други прекъсвания, човек само се радва, че ги има.

Вече месеци наред листчетата КРИТИКА настояваха, че ДЮЗЪНБЪРИ трябва да се махне, но Федър все не събираше сили да се отърве от темата. Тя просто си стоеше, видимо поради сантиментални причини. Значението й все повече намаляваше от затрупалите я нови листчета, тя едва се държеше, олюляваше се на ръба на купчината БОКЛУК.

Федър извади цялата тематична група ДЮЗЪНБЪРИ. Листчетата бяха пожълтели по краищата, мастилото на най-горното също бе почнало да избледнява.

На него пишеше: „Върн Дюзънбъри, доцент, катедра по англ. филология, щатски колеж, Монтана. Починал, мозъчен тумор, 1966, Калгари, Албърта.“

Беше написал листчето вероятно за да запомни годината.

3.

Хиляда деветстотин шейсет и шеста. Господи, как летеше времето.

Замисли се как ли би изглеждал Дюзънбъри сега, ако беше жив. Сигурно нямаше да е нищо особено. Още преди да умре, се появиха признаци, че сдава багажа, че е бил в разцвета на силите си, когато Федър се запозна с него в Боузман, щата Монтана — бяха колеги в катедрата по английска филология.

Дюзънбъри беше роден в Боузман и бе завършил колеж там, но след двайсет и три години преподавателска работа му възлагаха само три предмета в първи курс: никаква литература, никакви лекции в горните курсове. От академична гледна точка отдавна бе прехвърлен в графата ТРУДНИ, от които катедрата на драго сърце би се отървала начаса. Само дългият преподавателски стаж го спасяваше от категорията БОКЛУК. Той почти не общуваше с останалите от катедрата. Колегите му се отнасяха към него с различна степен на отчужденост.

Федър не можеше да го проумее, защото в личните си разговори с него Дюзънбъри изобщо не беше необщителен. Понякога наистина изглеждаше затворен с извитите си вежди и отпуснатите ъгълчета на устата, но когато Федър го опозна по-отблизо, Дюзънбъри всъщност се оказа жизнерадостен, с приповдигнат дух, бъбрив като стара мома или лелка. Държеше се леко „разпуснато“, бе хаплив и понякога язвителен. Отначало Федър помисли, че именно заради това не го обичат — по онова време от мъжете в Монтана се очакваше да изглеждат и да постъпват като в рекламите на „Марлборо“, но постепенно Федър се убеди, че причината за отчуждението е друга. Дюзънбъри просто си беше особняк. В една малка катедра дребните ексцентрични особености могат с годините да се превърнат в големи различия, а особеностите на Дюзънбъри никак не бяха дребни. Най-голямата разлика се разкриваше в репликата, която Федър чуваше многократно, презрителното: „Аха, Дюзънбъри… Дюзънбъри с неговите индианци.“

Дюзънбъри говореше за останалите колеги с не по-малко презрение: „Аха, английската катедра.“ Но рядко ги споменаваше. Единствената тема, която искрено го въодушевяваше, бяха индианците, особено индианците, наречени „Роки бой“, племето чипеуа крий до канадската граница, за което пишеше докторска дисертация по антропология. Не криеше, че ако не се броят индианците, с които се е сприятелил за двайсет и една от двайсет и трите години преподавателски стаж, само си е пропилял времето.

Беше наставник на всички студенти индианци в колежа — длъжност, която заемаше, откакто го помнеха. Студентите бяха свързващото звено. Държеше да се запознае със семействата им и да ги посети, така навлизаше в техния живот. Прекарваше всички почивни дни и отпуски по възможност в резерватите, участвуваше в ритуалите им, правеше им услуги, караше с колата болните им деца на лекар, разговаряше с длъжностни лица, когато някой от тях изпаднеше в беда, и дори нещо повече — напълно се разтваряше в обичаите, личностите, тайните и загадките на тези хора, които обичаше сто пъти повече от собственото си племе.

Няколко години след завършването на дисертацията щеше завинаги да се откаже от преподаването на английски език и да се отдаде на антропологията. Човек би отсъдил, че Дюзънбъри ще е щастлив от подобно решение, но от думите му Федър вече разбираше, че няма да е така. Дюзънбъри беше особняк не само в областта на английския език, беше същият и в антропологията.

Особнячеството му се състоеше главно в това, че отказваше да приеме „обективността“ като критерий в антропологията. Според него за обективността нямаше място в правилното провеждане на антропологичните изследвания.

Все едно да кажеш, че за папата няма място в католическата църква. В американската антропология това беше възможно най-непростимото отстъпничество и не закъсняха да го покажат на Дюзънбъри. Всички американски университети, в които бе кандидатствувал за защита на дисертацията, му бяха отказали. Но вместо да промени убежденията си, той заобиколи цялата американска университетска система и се обърна към професор Оке Хулткранц от най-стария шведски университет в Упсала — щеше да защити там. Заговореше ли на тази тема, Дюзънбъри се усмихваше самодоволно. Американец, защитил докторската си дисертация по антропология на американските индианци в Швеция? Да си умреш от смях!

— Проблемът с обективния подход се състои в това — обясняваше Дюзънбъри, — че чрез него не се научава кой знае колко… Единственият начин да научиш нещо за индианците е да ги обичаш и да спечелиш обичта и уважението им… Тогава те ще са готови да направят почти всичко за теб… Но ако не го постигнеш…

Той поклащаше глава и се унасяше в мисли.

— Виждал съм ги тези „обективни“ изследователи — ходят по резерватите и не вършат абсолютно нищо… — продължаваше Дюзънбъри. — Това е лъженаучният мит, че ако си „обективен“, просто изчезваш от лицето на земята и виждаш всичко неизопачено, както Господ от небето. Чисти глупости. Ако човек е обективен, отношението му е дистанцирано. Лицето му придобива каменен, отчужден вид. А индианците чувствуват това. Разбират го по-добре от нас. И им става неприятно, когато го забележат. Не знаят какво, по дяволите, търсят онези антрополози, стават мнителни, затварят си устата и дума не продумват… Или им говорят глупости… на които много антрополози отначало вярват, защото са ги получили „обективно“… и индианците понякога им се смеят зад гърба.

— Някои антрополози стават големи светила пред колегите си — не спираше Дюзънбъри, — защото са научили онзи жаргон. В действителност обаче не знаят толкова, колкото си въобразяват. И най-неприятни са им хората, които им го казват… точно както правя аз. — Той се изсмя. — Ето защо не съм обективен по отношение на индианците. Аз им вярвам, те на мен също — ето къде е разликата. Споделяли са с мене неща, за които твърдят, че никога не са казвали на друг бял човек, защото знаят, че никога няма да използувам думите им против тях. Цялото отношение към тях е различно. Първо индианците, после антропологията… Този подход доста ме ограничава. Не мога да кажа толкова много неща. Все пак си мисля, че е по-добре да знаеш много и да казваш малко, отколкото да знаеш малко и да говориш много… Не си ли съгласен?

Понеже Федър беше отскоро а катедрата по английска филология, Дюзънбъри живо се заинтересува от него. Проявяваше любопитство към всичко и колкото повече опознаваше Федър, толкова по-голямо ставаше то. Дюзънбъри с изненада откри човек, който изглеждаше още по-отчужден и от него, човек, учил, моля ви се, индуистка философия в Бенарес, Индия, и разбрал нещичко за културните различия. И най-важното, умът на Федър му се виждаше силно аналитичен.

— Ето това ми липсва на мен — бе признал веднъж Дюзънбъри, — зная купища неща за тези хора, но не мога да структурирам наученото. Нагласата ми просто не е такава.

Затова при всяка възможност часове наред заливаше Федър с информация за индианците с надеждата да получи някаква обща структура, картина в обобщени понятия. Федър слушаше, но никога не отговаряше.

Дюзънбъри обръщаше особено внимание на индианските религиозни вярвания. Бе убеден, че тъкмо те обясняват защо индианците така бавно се приобщават към обкръжаващата ги култура на белите. Беше забелязал, че племената с най-силни религиозни обреди са „най-изостанали“ според представите на белите, и искаше Федър да му подскаже някаква теоретична обосновка. Федър смяташе, че Дюзънбъри може би е