отдалеченост, която Федър бе преодолял с Дюзънбъри онази нощ, се измерваше като че ли с хиляди години. Федър не би могъл да измине разстоянието без пейоте. Щеше само „да наблюдава“ всичко „обективно“, като добре подготвен студент по антропология. Но кактусът пейоте не му позволи това. Федър не наблюдаваше, той участвуваше, точно както си представяше Дюзънбъри.
Още от здрачаване, когато раздадоха кактусовите пъпки, до среднощ седя, загледан в пламъците на обредния огън. Отпърво кръгът от индиански лица край колибата му се стори зловещ в танцуващите светлини и сенки от огъня. Лицата изглеждаха изкривени, с мрачни изражения като в книгите за някогашните индианци. После илюзията се разсея и те вече му се струваха само непроницаеми.
Последваха обичайните мисли, които ни спохождат при възприемането на нова обстановка. „Какво правя тук? — питаше се Федър. — Какво ли става вкъщи, как ще прегледам контролните по английски до понеделник?…“, и така нататък. Но лека-полека въпросите ставаха все по-ненастойчиви, Федър все по- дълбоко се потапяше в онова, което го заобикаляше и което той наблюдаваше.
По някое време след полунощ, след песните и биенето на барабаните в продължение на часове нещо почна да се променя. Екзотичното избледня. Федър вече не бе страничен наблюдател, който се чувствува все по-отчужден, възприятията го отнесоха в друга посока. Песните му харесаха. Прошепна на Джон Дървения крак, индианеца, седнал до него: „Джон, тази песен е страхотна!“, и го каза най-искрено. Индианецът го изгледа учудено.
В отношението му към музиката и пеещите хора настъпваше някаква огромна неочаквана промяна. Нещо в начина, по който говореха, действуваха, обръщаха се един към друг, достигаше такива дълбини в душата му, каквито рядко откликваха положително на каквото и да било.
Не разбираше какво става. Дали кактусът пейоте не го правеше сантиментален? Едва ли. Нещата бяха по-дълбоки от сантименталността. Тя ограничава преживяванията до познати чувства, а тук се разкриваше нещо ново. Имаше някакво противоречие. Пред него се разтваряше нещо ново, ала то пораждаше сантименталност, каквато изпитваме, когато се завърнем в родната къща и видим дървото, на което сме се катерили в детството, или люлката, на която сме играли. Чувството, че се завръщаш у дома. Завръщаш се у дома, само че там, където никога не си бил.
Защо се чувствуваше у дома? Това беше последното място на света, където би трябвало да се чувствува така.
Всъщност не беше същото усещане. Само част от Федър се чувствуваше у дома. Другата част продължаваше да бъде отчуждена, да анализира и наблюдава. Сякаш се бе раздвоил на двама души — единият жадуваше да остане тук завинаги, другият искаше веднага да си тръгне. Можеше да разбере първия, но кой беше той? Първият беше загадка.
Сякаш беше някаква скрита страна от неговата личност, тъмна страна, която рядко говори и не се показва пред другите. Стори му се, че я познава. Просто не обичаше да мисли за нея. Тя беше страната с мрачната, намръщена физиономия, тази, която не обичаше властта, никога не бе имала и нямаше „да има никакво значение“ — беше му мъчно, че е така, ала не можеше да направи нищо. Тя никога и никъде нямаше да се почувствува щастлива и винаги щеше да иска да върви нататък.
Ето тази дива страна за пръв път казваше: „Спри да се скиташ, това са твоите хора“, и той почваше да го осъзнава, заслушан в песните и барабаните и загледан в огъня. Нещо в тези хора сякаш шепнеше на „лошата“ му страна: „Знаем точно какво ти е. И ние се чувствуваме така.“
Другата, „добрата“, аналитичната страна само наблюдаваше и не след дълго започва бавно да плете огромна симетрична мисловна мрежа — по-голяма и по-съвършена от всякога.
Ядро на тази мисловна мрежа беше наблюдението, че когато индианците влизаха в колибата, излизаха от нея, слагаха дърва в огъня или си подаваха обредния пейоте, лулата или храна, те просто правеха всичко това. Те не се заемаха с действията, а ги вършеха и толкоз. Нямаше никакви излишни движения. Ако посягаха да сложат съчка в огъня, наистина само я слагаха. Не създаваха усещането за обредност. Участвуваха в обреда, но по такъв начин, сякаш нямаше никакъв обред.
При други обстоятелства Федър не би отдал особено значение на това, но сега, когато кактусът разтваряше мисълта и вниманието му нямаше накъде другаде да се насочи, то усилено го занимаваше.
И в говора им се забелязваха същата прямота и простота. Говореха, както се движеха, без никаква церемониалност. Сякаш думите извираха някъде дълбоко отвътре. Казваха онова, което искаха да кажат. После млъкваха. Важен бе не просто начинът, по който изричаха думите, а и отношението им, помисли си той, равно…
Равнинно, хрумна му изведнъж. Говореха езика на равнините. Чуваше чистия американски диалект на равнините. Той не беше само индиански. Белите също го говореха. Същата смесица от акцентите на Средния запад и Запада като в песните на Уди Гътри или каубойските филми. Когато Хенри Фонда се появи в „Гневът на мравките“ или Гари Купър, Джон Уейн, Джийн Отри, Рой Роджърс или Уилям С. Бойд се появят в който и да е от стотиците уестърни, те говорят именно така, не като превзет университетски професор, а както в равнините — лаконично, без преувеличения, почти без промени в интонацията, с неизменно изражение на лицето. И все пак под повърхността прозираше топлота с трудно доловим източник.
Филмите бяха направили диалекта толкова известен по целия свят, не той се бе превърнал почти в клише, ала в изразите на индианците нямаше никакви клишета. Те говореха западния американски диалект също толкова неподправено, както всеки каубой. Дори още по-неподправено. Не можеше да се каже, че го използуват. Той беше в кръвта им.
Паяжината се разрасна, когато Федър се замисли, че английският дори не им е роден език. У дома те не говореха на английски. Как тогава тези „езикови чужденци“ успяваха да говорят характерния за равнините диалект на американския английски не само толкова добре, както белите им съседи, но всъщност по-добре? Как беше възможно така съвършено да го имитират, след като от липсата на церемониалност личеше, че изобщо не се опитват да подражават на каквото и да било?
Паяжината растеше. Те не подражаваха. Единственото, което никога не биха направили, беше да подражават. Всичко извираше направо от сърцето. Сигурно такъв беше целият замисъл — да докарват нещата до момент, когато всичко идва естествено, направо, без подражания. Но ако не подражаваха, защо все пак говореха по този начин? Защо подражаваха?
И тъкмо тогава го осени голямото прозрение, дошло под въздействието на пейоте:
Те бяха първоизточникът!
Прозрението се разрастваше, докато той не изпита усещането, че е минал през екрана и за пръв път наблюдава хората, които прожектират филма, от другата му страна.
Повечето останали листчета в кутията пред него, много над хиляда, бяха породени пряко от това едничко първоначално прозрение.
Между фишовете беше пъхнат екземпляр от реч на вожда на команчите — Десет мечки, пред съвета на лечителите през 1867 година. Федър я беше преписал от книга за индианското ораторско майсторство като пример за реч от равнините, държана от човек, който не би могъл да усвои езика от белите. Сега я препрочете.
Десет мечки говори пред събралите се племена и се обръща специално към представителите на Вашингтон с думите:
„Рекохте ми неща, които не ми харесват. Не бяха сладки като захар, бяха горчиви като кратуни. Казахте, че мислите да ни пратите в резерват, да ни построите къщи и да направите лечителски колиби. Не ги искам.
Родих се в прерията, когато вятърът вееше свободно и нямаше какво да пречупи слънчевата светлина. Родих се там, където нямаше прегради и се дишаше свободно. Искам да умра пак там, не между стени. Познавам всяко поточе и всяко дърво между Рио Гранде и Арканзас. Ловувал съм и съм живял в онзи край. Живях както моите деди и като тях бях щастлив.
Когато бях във Вашингтон, Великият баща ми каза, че цялата земя на команчите е наша и никой не бива да ни пречи да живеем там. Защо тогава искате да напуснем реките, слънцето и вятъра и да заживеем в къщи? Не искайте от нас да се откажем от бизона заради овцата. Младежите са чули да се говори за това и сега са тъжни и гневни. Не го приказвайте повече. Искам да продължа думите на Великия баща. Когато получавам стока и подаръци, аз и моят народ се радваме, защото така Великият баща показва, че ни почита. Ако тексасците не бяха навлезли в моя край, можеше да има мир. Но това, на което сега ни
