предлагате да живеем, е твърде малко.
Тексасците ни отнеха всички места, където тревата расте най-тучна и дърветата са най-хубави. Да ги бяхме запазили, щяхме да изпълним молбата ви. Но сега е вече късно. Белият човек ни взе страната, която обичахме, а ние искаме само да бродим в прерията, докато умрем. Всички хубави думи, които ми кажете, няма да бъдат забравени. Ще ги нося в сърцето си като свои деца и ще ги споменавам често, както Великия дух. Не искам кръв да обагри тревата на моята земя. Искам я чиста и неомърсена и желанието ми е толкова силно, че всеки, дошъл при моя народ, ще намери мир, когато дойде, и с мир ще си отиде.“
При сегашния прочит Федър видя, че речта не се доближава толкова до каубойския език, колкото си спомняше, къде ти, беше много по-добра от каубойския и все пак приличаше повече на диалекта на белите от равнините, отколкото на езика на европейците. Изреченията бяха ясни, прями, разказвателни, без никакви стилистични обрати и въпреки всичко с поетична сила, с която изобщо не можеше да се мери изтънчената бюрократична реч на противниците на Десет мечки. Нямаше и следа от подражание на заплетеното викторианско красноречие от 1867 година!
От тази първоначална идея, че индианците са първоизточникът на американския начин на изразяване, на Федър му хрумна още нещо: пак индианците бяха първоизточник на американския начин на живот. Личността на американеца е съчетание от европейски и индиански ценности. Разбереш ли го, изясняваш си много други необяснени досега неща.
Проблемът на Федър беше да обедини всичко това в убедителна книга. Беше така коренно различно от обикновените обяснения на Америка, хората никога нямаше да повярват. Щяха да го приемат за празен брътвеж. Ако Федър се придържаше само към най-общите неща, щеше да се изгуби смисълът. Хората просто щяха да си кажат: „О, да, още една от онези интересни идеи, които непрекъснато ни хрумват“ или „Не може да обобщава така за индианците, защото са съвсем различни“, или някакво друго клише и щяха да я забравят.
По едно време Федър отсъди, че може да представи идеята по заобиколен начин, с нещо съвсем конкретно и добре познато като каубойски филм, примерно „Бъч Касиди и Сънданс Кид“.
Началната сцена на филма е едноцветна, в кафяво, вероятно за да се създаде историческа, легендарна атмосфера. Сънданс Кид играе покер, действието е забавено, за да се засили драматичното напрежение. Вижда се само лицето на Кид в едър план. Понякога се мярва частично някой друг от играчите или пред лицето на Кид се носи дим. То е безизразно, но изопнато и излъчва самообладание.
Друг играч зад кадър казва:
— Ей, приятел, май всички ни удари в земята. Не си изгубил нито една ръка, откакто раздаваш.
Изражението на Кид остава непроменено.
— Каква е тайната на успеха ти? — продължава същият глас. Заплашителен. Зловещ.
Сънданс поглежда надолу, сякаш се замисля, после вдига очи, в които не се четат никакви чувства.
— Моля се — казва той.
Не е искрен, но не е и саркастичен. Отговор на ръба на двусмислицата.
— Хайде да играем само двамата — предлага другият.
Предстои сблъсък. Такова е клишето на Дивия запад. Повтаря се в стотици филми, прожектирани не един и два пъти в хиляди кина и по милиони телевизори. Напрежението расте, ала изражението на Сънданс Кид не се променя. Движението на очите, мълчанието му са някак в спокойна хармония с окръжаващата го среда, въпреки че го виждаме във все по-опасна обстановка, където скоро ще избухна насилие.
Федър искаше да използува точно тази сцена като начален пример. Щеше да добави само едно обяснение, на което никой нямаше да обърне внимание, той обаче беше сигурен, че е вярно. „Това, което току-що видяхте — щеше да поясни, — олицетворява културния стил на американския индианец.“
Тогава щяха точно да се разкрият прочутите традиционни черти на американския индианец: мълчаливост, скромност в поведението и опасна готовност за внезапно, огромно насилие.
Много драматично представяне на идеята, мислеше Федър. Докато не ти я посочат, я подминаваш, но след като я забележиш, тя става очевидна. Източник на ценностите, използувани от Робърт Редфорд и толкова близки на американците, е системата от културни ценности на американските индианци. Дори лицето на Редфорд в кафеникавите кадри на цвят напомняше индианско.
Разбира се, замисълът във филма изобщо не е героят да олицетворява индианеца. Това става „естествено“, покрай изобразяването на Дивия запад. Но според тезата на Федър неговата „естественост“ и „естествената“ реакция на публиката се обясняваха с обстоятелството, че филмът стига до най-дълбоките извори на американските представи за добро. А именно източникът на доброто — историческата културна система от американски ценности, е индиански.
Ако вземете списък на всички черти, които европейските наблюдатели изтъкват като особености на белите американци, ще забележите известна прилика с особеностите, които американските наблюдатели обикновено приписват на индианците. Нещо повече, ако вземете друг списък — на характеристиките, с които американците описват европейците, той доста наподобява мнението на индианците за белите американци.
За доказателство Федър смяташе да обърне ситуацията: вместо да покаже как каубоят прилича на индианец, щеше да разкрие как индианецът прилича на каубой. За целта беше намерил описанието на индианец шайен, направено от антрополога Е. А. Хьобел:
„Сдържан и изпълнен с достойнство… (индианецът шайен) се движи с кротка самоувереност. Говори свободно, но никога небрежно. Уважава чувствата на другите и е любезен и щедър. Не избухва за щяло и нещяло и се стреми да потисне чувствата си, ако е ядосан. Енергичен ловец, високо цени активния живот при война. Към враговете не изпитва никаква милозливост, колкото по-нападателен е, толкова по-добре. Запознат е с обредите. Не е нито лекомислен, нито суров. Обикновено е тих, чувството му за хумор е слабо изразено. Сексуално е потиснат и с мазохистични склонности, които обаче се проявяват в утвърдени културни обреди. Не проявява особено голямо творческо въображение, но притежава трезв поглед върху действителността. С житейските проблеми се справя по установените начини, ала в същото време проявява забележителна способност да се приспособява към нова обстановка. Мисленето му е до голяма степен рационалистично и все пак обагрено с мистицизъм. «Аз»-ът му е изявен и не се поддава лесно на заплахи. «Свръхаз»-ът, проявен в силното гражданско съзнание и овладяването на основните импулси, е мощен и господствуващ. Той е «зрял», спокоен и уравновесен, сигурен в социалното си положение, общителен. Изпитва силни тревоги, но те са канализирани в институционализирани начини на колективно изразяване със задоволителни резултати. Почти не проявява невротични тенденции.“
Какво по-добро описание на Уилям Бойд в ролята на Куция Касиди в двайсет и три или петдесет, или колкото са там филма! С изключение единствено на индианския „мистицизъм“ характеристиката съвпада напълно.
Всъщност няма значение дали американският каубой някога е бил като Уилям С. Бойд. Важното е, че през трийсетте години, в най-мрачните дни на Голямата депресия, американците пръскаха милиони долари да гледат неговите филми. Не им се налагаше. Никой не ги принуждаваше. И все пак ходеха на кино точно както по-късно гледаха „Бъч Касиди и Сънданс Кид“.
Правеха го, защото филмите потвърждаваха ценностите, в които вярваха. Тези филми бяха обреди, почти религиозни обреди, чрез които културните ценности на Америка се предаваха на младите и се затвърждаваха у старите. Процесът не беше съзнателен, преднамерено търсен — хората просто вършеха онова, което им харесваше. Само ако анализираме предпочитанията им, ще проличи, че са възприели индианските ценности.
Същият анализ продължаваше в друга част от хилядите листчета в кутиите на Федър: мнозина европейци намират белите американци за немарливи и размъкнати, но в действителност индианците в резерватите са много по-немарливи от тях. Европейците често смятат, че американците дрънкат каквото им падне и са невъзпитани и донякъде нахални в постъпките си, ала същото важи за индианците с още по- голяма сила. През Втората световна война европейците забелязаха, че американските войници се наливат като невидели и щом се напият, създават неприятности. Сравнението с индианците се натрапва от само себе си. Но, от друга страна, европейските военачалници ценяха високо издръжливостта на американските войници по време на битка, а това също е индианска черта.
Непроменящото се изражение с подтекст „При тази реплика се усмихвай!“, което каубойските филми обожават да представят (а европейците като правило ненавиждат), е типично индианско, като се изключи
