Лайла (Изследване на нравствеността)

дхармакая от американската „действителност“ от двайсети век точно както времето не достига до действителността на хопи, а разликите между зеленото и жълтото не значат нищо за натчез.

Не можеше да го докаже научно, защото нямаше как да предскаже появата му и оттам да го провери с експеримент. Но и без експериментални данни смяташе, че сиянието не е нищо повече от несъзнателно разширяване на ирисите на наблюдателя, от което предметите изглеждаха по-ярки, вид халюцинаторна светлина от оптически дразнител, нещо като светлината, която виждаме след продължително взиране в един и същ предмет. Подобно на примигванията сиянието се смята за незначително прекъсване на това, което виждаме „в действителност“, или за субективно, нереално явление за разлика от обективните, реалните явления.

Но въпреки филтъра на културната имунна система на много места сиянието се споменава — разпокъсано, несвързано, откъслечно. Понякога лампите се използуват като символ на учението. Защо? Факлите, като например факелът на училището „Блейк“, нерядко са олицетворение на идеалистичното вдъхновение. Ако най-неочаквано проумеем нещо, казваме: „Светна ми“ или „Имам проблясък.“ Когато карикатуристът иска да покаже раждането на велика идея, той поставя електрическа крушка над главата на изобразената фигура. Всички мигновено разбират какво е значението на символа. Защо? Откъде идва той? Не може да е древен, защото електрическите крушки се свързват с двайсети век. Какво общо имат те с новите идеи? Защо карикатуристът не трябва да обяснява какво има предвид с крушката? Защо всички знаят какво иска да каже?

В други култури или в религиозната литература от миналото, където имунната система на „обективността“ е слаба или изобщо не съществува, за сиянието се говори навсякъде, като се започне с протестантския химн „Води ни, блага светлина“ до ореолите на светците. Пряко свързани с него са ключовите понятия на западния мистицизъм — „просветление“ и „озарение“. Дарсана, основните индуистки религиозни напътствия, означава „даване на светлина“. Споменава се в описанията на сатори в дзен. Значително място му се отделя в „Тибетска книга на мъртвите“. Олдъс Хъксли го описва като част от преживяванията под въздействието на мескалина. Федър си спомни случката с Дюзънбъри с пейоте, макар Тогава да бе сметнал, че е само оптическа измама поради опиянението, и не му отдаде особено значение.

За него пише Пруст в романа си „По следите на изгубеното време“. В „Рождество“ на Ел Греко сиянието на дхармакая, излъчващо се от лицето на младенеца, е единствената светлина в картината. Някои твърдят, че Ел Греко е имал дефект в зрението и затова е изобразил светлината по такъв начин. Но в портрета на кардинал Гевара, обвинител на испанската инквизиция, дантелите и коприната на одеждите му са изрисувани с изящно „обективно“ съвършенство без никакво сияние. Ел Греко не е трябвало да го рисува. Рисувал е само онова, което е виждал.

Веднъж Федър видя в една от залите на Бостънския музей на изящните изкуства огромно платно с образа на Буда и до него няколко портрета на християнски светци. Пак забеляза нещо, за което бе размишлявал и преди. Макар и без никакви исторически контакти помежду си, будистите и християните рисуват ореоли. Размерите им не са еднакви. Будистите изобразяват големи ореоли, които понякога обгръщат цялото тяло, докато християнските са по-малки и се намират зад или над главата. Това беше още едно доказателство, че няма подражание между двете култури, защото в противен случай ореолите щяха да са с еднакви размери. Отделно един от друг, художниците бяха изобразили онова, което виждат, или с други думи, нарисуваното от тях съществуваше реално и самостоятелно.

Докато разсъждаваше, Федър забеляза още една картина в ъгъла и си каза: „Аха. Той показва онова, което другите рисуват само символично. Тяхното виждане е вторично. Той е първичен.“

Картината изобразяваше Христос без ореол. Ала облаците отзад бяха малко по-светли около него, отколкото в краищата. Небето също просветляваше над главата му. Това беше всичко. Но то показваше действителното осветяване, не материален предмет, само промяна в силата на светлината. Федър се приближи към платното, за да прочете името на художника в долния край. Пак Ел Греко.

Нашата култура ни имунизира срещу това да отдаваме прекалено голямо значение на подобни факти, защото светлината няма „обективна“ реалност. Тоест тя е само „субективно“ и оттам нереално явление. Но в Метафизиката на Качеството светлината е важна, защото често се свързва с неопределено предвещаване на доброто, тоест с Динамичното Качество. Тя сигнализира за Динамично нахлуване в статична ситуация. Светлината се появява, когато се раздвижват статичните модели. Често се съпътствува от чувство на облекчение, защото статичните модели са освободени.

Федър смяташе, че новородените вероятно виждат тъкмо това сияние, докато светът за тях е още свеж и непокътнат, преди съзнанието да го разчлени на модели — светлина, в която всичко се разтваря при смъртта. Хора, преживели „близки до смъртта“ състояния, разказват за тази „бяла светлина“ като нещо изключително красиво и привлекателно, от което не желаят да се откъснат и да се върнат обратно. Светлината се появява, когато човешкият разум скъсва със статичните модели и се връща в чисто Динамичното Качество, откъдето тръгва при раждането.

По време на психичното си разстройство Федър бродеше на воля извън пределите на културната действителност и тогава светлината му беше ценен спътник — показваше му неща, които иначе би пропуснал, появяваше се при случки, които би отминал като незначителни, без да знае, че те ще придобият значение по-късно. Друг път се появяваше при случаи, чието значение Федър не можеше да разгадае, но се замисляше над тях.

Веднъж видя сиянието около малко котенце. Дълго време котето го следваше навсякъде и Федър се чудеше дали и то вижда сиянието.

Друг път го забеляза около тигъра в зоологическата градина. Звярът го изгледа сякаш с изненада и се приближи до стоманените пръчки на клетката. Тогава около лицето му се появи сиянието. Това беше всичко. После преживяването се свърза със стиховете на Уилям Блейк: „Тигър, тигър! Блясък ярък…“

Очите му сякаш излъчваха вътрешна светлина.

27.

В съня му се стори, че някой стреля по него, после разбра, че всъщност не сънува. Някой блъскаше по корпуса на яхтата.

— Добре де! — извика Федър. — Само една минута.

Сигурно беше началникът на пристана, дошъл за такса или нещо подобно.

Федър стана и както беше по пижама, плъзна капака и го отвори. Не познаваше човека. Беше чернокож, широко усмихнат, с ослепително бяла и чиста куртка. Сякаш току-що беше слязъл от етикета на пакет ориз марка „Чичо Бен“.

— Първи помощник се явява на вашите заповеди, сър! — каза той и бързо козирува, все така усмихнат.

Куртката беше с големи лъскави месингови копчета. Федър недоумяваше откъде ли ги е намерил. Човекът сякаш се хилеше на самия себе си.

— Какво искате? — попита Федър.

— Дойдох да почна работа.

— Сбъркали сте яхтата.

— Нищо подобно. Само дето не можеш да ме познаеш в униформата. Къде е Лайла?

Федър изведнъж го позна. Беше Джейми, човекът, когото видяха в бара.

— Още спи — отговори Федър.

— Спи ли! — Джейми отметна глава и се изсмя. — Ей, мой човек, ще ти се качи на главата! Вече минава десет сутринта.

Джейми показа златния си часовник.

— Време е да става!

Гласът му беше много силен. Федър забеляза, че ги наблюдава някакъв човек от една друга яхта.

Джейми пак се засмя, после усмихнат огледа яхтата.

— Добре ме метнахте. Както разправяше Лайла, трябваше да е поне пет пъти по-голяма. А то било