Лайла (Изследване на нравствеността)

понятието „време“.

Едуард Сапир пише:

„Всъщност «реалният свят» до голяма степен несъзнателно се гради върху езиковите навици на групата… Форми и значения, които изглеждат очевидни за външния наблюдател, рязко биват отхвърляни от носителите на моделите, докато съвършено ясни за тях принципи и подтекст понякога са неразличими за наблюдателя.“

По думите на Клъкхоун:

„Всеки език е нещо повече от средство за изразяване на мисли, дори нещо повече от средство за обработка на чувствата на другите и за самоизразяване. Всеки език е също така средство за категоризиране на преживяванията. Случките в «реалния» свят никога не се преживяват и разказват така, както би ги отчела една машина. Съществува процес на подбор и тълкуване в самия акт на реакцията. Някои особености на външната ситуация се засилват, други се пренебрегват или подценяват.

Всеки народ има своя характерна група, където хората класифицират преживяванията си. Сякаш езикът им казва: «забележи това», «винаги разграничавай това от другото», «тези неща винаги вървят заедно». Тъй като хората от най-ранно детство се приучават да реагират на тези сигнали, те приемат разграниченията като даденост, като част от неизбежното съдържание на живота.“

Това обясняваше до голяма степен думите, които Федър бе чул в психиатричното отделение. Пациентите проявяваха не някаква обща черта, а тъкмо липсата на такава черта. Липсваше възприетото от „нормалните“ хора разиграване на роли. Нормалните се осъзнават какви актьори са, докато ненормалните виждат преструвките им и се отвращават от тях.

Известен е експериментът, при който нормален човек се преструва на болен и влиза в психиатричното отделение. Никой от персонала не забелязва измамата, но останалите пациенти го разкриват. Усещат, че той играе роля. Разликата не може да бъде забелязана от членовете на болничния персонал, погълнати от разиграването на отредените им социални роли.

Лудостта като липса на общи отличителни черти се доказва и от теста за шизофрения с мастиленото петно на Роршах. На пациента се показват безформени мастилени петна и му се задава въпросът какво вижда. Ако каже: „Виждам хубава жена с цветя на шапката“, няма признаци на шизофрения. Но ако заяви: „Виждам само едно мастилено петно“, той проявява такива признаци. Който отговори с най-изкусната лъжа, получава най-много точки за нормалност. Проваля се онзи, който казва абсолютната истина. Нормалността не е истината. Нормалността е съобразяване с очакванията на обществото. Истината понякога се съобразява с тях, друг път не.

Федър бе възприел за това явление понятието „статичен филтър“. Виждаше как филтърът действува на всички равнища. Когато например някой възхвалява родния ни град, семейството или идеите ни, ние вярваме и запомняме, но ако ги отхвърли, се ядосваме, заклеймяваме го, не обръщаме внимание на думите му и ги забравяме. Статичната ценностна система отхвърля неблагоприятните мнения и пропуска през филтъра благоприятните.

Но през филтъра минават не само мнения, но и данни. Когато си купим определен модел кола, с изненада установяваме, че магистралите са пълни с хора, които карат същия модел. Повече ценим модела и затова го забелязваме повече.

Когато започна да чете за яхти, Федър попадна на описание на „зеления блясък“ на слънцето. „Това пък какво е“ — не разбра той. Защо не го е виждал? Беше сигурен, че никога не е виждал зеления блясък на слънцето. Все пак трябваше да го е виждал. И ако беше така, защо не го виждаше сега?

Обяснението се криеше в статичния филтър. Не виждаше зеления блясък на слънцето, защото никой не му беше казал да го види. Най-накрая прочете една книга за яхтите, в която по същество се казваше да погледне хубаво. Така и направи. Тогава го видя. Слънцето наистина беше зелено, приличаше на зелената светлина на светофара. Въпреки това никога дотогава не го беше забелязвал. Неговата култура не му беше казала да го види и той не му беше обърнал внимание. Ако не беше прочел книгата за яхтите, така и нямаше да го забележи.

Преди няколко месеца бе задействувал механизмът на статичния филтър, който можеше да има ужасни последици. Федър беше стигнал пристанище в Охайо, след като бе преживял лятна буря на езерото Ери. Едва успя да завие зад скалите в мрака и да се добере до пристанището на двайсетина мили от Кливланд.

Навлезе в пристана откъм подветрената страна, слезе долу, грабна прогизналата карта на пристанището, изнесе я на палубата и я вдигна в дъжда срещу светлината на прожектора на яхтата, докато минаваше покрай бетонни стени, кейове, шамандури и други отличителни знаци. Стигна до пристана за яхти и спря.

От изтощение спа почти целия следващ ден. Когато се събуди и излезе навън, беше следобед. Попита някого как да стигне до Кливланд.

— Но вие вече сте в Кливланд — гласеше отговорът.

Не можеше да повярва. Според картата се намираше на мили от Кливланд в друго пристанище.

После си спомни малките „неточности“, които забеляза по картата, докато влизаше в пристанището. Щом забележеше „грешен“ номер на шамандура, решаваше, че е сменен след отпечатването на картата. Ако се появеше неотбелязана стена, предполагаше, че е построена наскоро или че още не е стигнал до нея и не се е ориентирал за точното си местоположение. Изобщо не му мина през ума, че се намира в друго пристанище!

Класически пример за последователите на научната обективност. Винаги когато картата не съвпадаше с наблюденията му, той отхвърляше наблюденията и следваше картата. Тъй като разумът му смяташе, че знае за какво става дума, той си бе изградил статичен филтър, имунна система, която отхвърляше всяка несъответствуваща информация. Да видиш нещо не значи да повярваш в него, въпреки поговорката „Око да види“. Първо вярваш и тогава окото вижда.

Ако явлението беше индивидуално, нямаше да е чак толкова сериозно. Но то е културно явление с огромни мащаби и е много сериозно. Изграждаме цели културни интелектуални модели на основата на минали „факти“, които са крайно избирателни. Когато се появи нов факт, който не отговаря на схемата, ние не отхвърляме модела. Отхвърляме факта. Един противоречив факт трябва настойчиво да напомня за себе си, понякога векове наред, та накрая да го забележат един-двама души. Тогава тези един-двама трябва да започнат настойчиво да го посочват на останалите и се иска много дълго време, за да успеят да накарат и останалите да го видят.

Също както биологичната имунна система се бори еднакво енергично и срещу животоспасяващата ваксинация, и срещу пневмонията. Културната имунна система отхвърля положителното ново разбиране като това на брухо в Зуни със същата енергия, с която се бори против престъпността. Тя не е в състояние да ги разграничи.

Федър признаваше, че няма нищо безнравствено в култура, която не е готова да възприеме нещо Динамично. Статичното прикрепване е необходимо за утвърждаване на досегашните постижения на културата. Изходът е да не обвиняваме културата в глупост, а да потърсим факторите, които да направят новата информация приемлива — ключовете. Федър си представяше Метафизиката на Качеството именно като такъв ключ.

Сиянието на дхармакая. Огромна област на човешките преживявания, отхвърлена от културния филтър.

С годините познанията му за сиянието се бяха превърнали в бреме. Отрязваха много пътища за разумно общуване с останалите. Не можеше да говори за тях, без да се сблъска с културната имунна система, без да го помислят за луд, а заради миналото не биваше да допуска подобни подозрения.

Но тази вечер пак го видя при Лайла, сиянието беше много силно и в Кингстън. То го забърка в цялата история. Посочи му, че става нещо важно. Каза му да отвори очи и в отношението си към нея да не се ръководи от книгите.

Федър не вярваше, че сиянието е свръхестествено явление без корени в материалната действителност. Нещо повече, беше сигурен във връзката му с материалната действителност. Никой обаче не го вижда, защото филтърът на културното определение на реалното и нереалното отсява сиянието на