Лайла (Изследване на нравствеността)

Кой е прав? Дали думата „заобикалям“ има повече от едно значение? Това би било изненада! Все едно да откриеш още една вярна геометрична система. Колко значения има и кои от тях са верни?

Катеричката сякаш използува понятието „заобикалям“ в относителен смисъл, докато човекът използува абсолютна координатна система извън себе си и катеричката. Но ако се откажем от относителната отправна точка на катеричката и възприемем абсолютната, какво всъщност правим? От абсолютната неподвижна отправна точка всеки на планетата заобикаля веднъж дневно всичко на запад и на изток от него. Цялата Ист Ривър всяка сутрин „прави кълбо“ през река Хъдсън и още веднъж под нея всяка вечер. Това ли означава „заобикалям“? И ако е така, каква полза? Ако относителната отправна точка на катеричката е погрешна, напълно безполезна ли е?

Излиза, че думата „заобикалям“, която на пръв поглед е едно от най-ясните, абсолютни и твърдо установени понятия във Вселената, е относителна и субективна. Значението й зависи от това, кой я употребява и какво съдържание влага в нея. Колкото повече се задълбочаваш в нея, толкова повече нещата се разплитат. По такъв начин се задълбочава Алберт Айнщайн, който стига до извода, че времето и пространството са относителни спрямо отправната точка на наблюдателя.

Ние винаги сме в положението на катеричката. Човекът винаги е мярата за всички неща, дори във връзка с пространството и измеренията. Личности като Джеймс и Айнщайн, потопени в духа на философията, не смятат, че въпросът за катеричката около дървото е банален, защото са се заели с философия и наука именно за да разплитат загадки. Истинската наука и истинската философия не се ръководят от предварителни представи за значението на темите.

Тук се включва и отношението към хора като Лайла. Въпросът за лудостта е изключително важна философска тема, но Федър предполагаше, че тя е пренебрегвана поради метафизични ограничения. Метафизиката на Качеството предлага основа не само за традиционните клонове на философията — етика, онтология и така нататък, но и за едно ново направление — философията на лудостта. Ако човек се придържа към старите условности, за него лудостта ще е „неразбиране на обекта от субекта“. Обектът е реален, субектът греши. Единственият проблем е как да се промени съзнанието на субекта, та той отново да възприема правилно обективната действителност.

Но при Метафизиката на Качеството емпиричното изживяване не е изживяване на „обектите“. То е изживяване на ценностни модели от различни източници, не само на неорганични модели. Когато един луд (или хипнотизиран, или представител на първобитна култура) предложи обяснение на Вселената, което изцяло противоречи на сегашната научна действителност, не е задължително да смятаме, че е излязъл извън границите на емпиричния свят. Той просто оценява интелектуални модели, но тъй като те са извън обхвата на собствената ни култура, ние ги смятаме за лошокачествени. Някаква биологична, социална или Динамична сила е променила преценките му за качеството. Затова той пресява нормалните според нас културни интелектуални модели също така безмилостно, както нашата култура пресява неговите.

Очевидно нито една култура не желае да се нарушават правните й модели и когато това се случва, тя задействува имунна система, подобна на биологичната. Отклонилият се опасен източник на незаконни културни модели първо е разкриван, после изолиран и накрая унищожаван като културна цялост. Това е отчасти предназначението на лудниците. Също и на съдебните процеси срещу еретиците. Те защитават културата от чужди идеи, които биха я унищожили, ако се допусне безконтролното им разпространение.

Федър бе видял в лудницата точно този стремеж да го върнат към „обективната действителност“. Изобщо не се съмняваше, че психиатрите са добри хора. Добротата им трябваше да е повече от обичайната, за да издържат на работата си. Но си личеше, че са представители на културата и от тях се изисква да се отнасят към лудостта именно като такива. Федър ужасно се уморяваше от това, че те непрестанно се вживяват в отредената им роля. Все се правеха на свещеници, които спасяват еретици. Но той не можеше да каже нищо, защото всяка дума щеше да се изтълкува като параноя, като неразбиране на добрите им намерения и доказателство за дълбочината на разстройството му.

След години, когато вече бе освидетелствуван като „без отклонения“, Федър прочете „обективни“ медицински описания на преживяванията си и се ужаси от клеветите в тях. Приличаха на описания на религиозна секта, дадени от друга, враждебна на нея секта. Психиатричното лечение беше не търсене на истината, а разпространяване на догма. Психиатрите сякаш се страхуваха от проклятието на лудостта, както инквизиторите са се бояли да не се поддадат на дявола. Не им се разрешаваше да практикуват, ако самите те са с психично разстройство. От тях се изискваше да не знаят буквално нищо за областта, в която работят.

Според Федър те биха възразили, че не е необходимо да си болен от пневмония, за да знаеш как да я лекуваш, и по същия начин не е необходимо да си заразен с лудост, за да я лекуваш. Но ако тръгнеше да ги опровергава, опираше до същността на проблема. Пневмонията е биологичен модел. Тя се поддава на научна проверка. Може да я изучиш, като наблюдаваш бацилите пневмококи под микроскоп.

Докато лудостта е интелектуален модел. Тя може да има биологични причини, но не притежава физическа или биологична форма на съществуване. В съда не можеш да представиш научно доказателство, с което да разграничиш нормалните от лудите. В лудостта няма нищо, което да съответствува на който и да е всеобщ научен закон. Всеобщите научни закони са измислени от нормалните. Невъзможно е нормалността да използува създадените от самата нея средства, за да измери нещо извън себе си и своите творения. Лудостта не е „обект“ на наблюдение. Тя е изменение на самото наблюдение. Не съществуват „заболявания“ на моделите на разума. Има само ерес. Всъщност точно това е лудостта.

Ето например въпроса: „Ако в света съществуваше един-единствен човек, има ли начин той да бъде луд?“ Лудостта винаги съществува, съотнесена към останалите. Тя е социално и интелектуално, а не биологично отклонение. Единствената проверка за лудост в съда или където и да било другаде е съобразяването с културното статукво. Тъкмо затова професията на психиатрите толкова прилича на жречеството. И в двата случая се използуват физически ограничения и натиск за налагане на статуквото.

Следователно, възложим ли на лекарите да лекуват лудостта, всъщност им възлагаме да злоупотребят с образованието си. То всъщност не включва интелектуалните ереси. Студентите по медицина се учат да разглеждат нещата от неорганична и биологична гледна точка. Затова такава голяма част от лековете им е биологична: шокова терапия, лекарства, лоботомия и физически ограничения.

Както полицията живее в два свята — биологичния и обществения, така и психиатрите живеят в два свята — обществения и интелектуалния. Също като ченгетата, и те изцяло контролират нещата от по-низш порядък и трябва абсолютно да се подчиняват на по-висшия. Психиатър, който осъжда интелектуалното, би бил като полицай, осъждащ обществото. Не е редно. Да убедиш един психиатър, че поддържаният от него интелектуален ред е прогнил, е също толкова невъзможно, както да убедиш полицая, че поддържа прогнил обществен строй. Ако повярват, те ще трябва да напуснат работа.

Затова Федър се беше уверил, че ако искаш да излезеш от психиатрията, не бива да убеждаваш психиатрите, че вероятно знаеш повече от тях кое не ти е „наред“. Няма смисъл. Начинът да излезеш е да ги убедиш в безрезервната си вяра, че знаят повече от теб, и в готовността си да приемеш интелектуалната им власт. Така еретиците се спасяват от кладата. Каят се. Трябва да си първокласен актьор и да не си позволяваш презрителни погледи. В противен случай ще те хванат и ще си изпатиш още по-лошо, отколкото ако изобщо не си опитвал да се измъкнеш.

Ако те питат как се чувствуваш, не можеш да им отговориш: „Страхотно!“ Това ще е признак на неискреност. Не можеш обаче и да кажеш: „Отвратително!“ Тогава ще ти повярват и ще увеличат дозата на успокоителните. Трябва да им отвърнеш: „Ами… Струва ми се, че има известно подобрение…“, и да ги погледнеш смирено и умолително. Така ще ги накараш да се усмихнат.

С времето Федър успя да изтръгне с тази стратегия достатъчно усмивки, за да се измъкне. Наистина стана по-малко честен и започна да се нагажда към съществуващото културно статукво, но нали всички искаха точно това от него. Излезе и се върна пак към семейството, работата и мястото си в света. Новата му същност на конформист, неискрен бивш психичноболен, готов безропотно да изпълнява всички нареждания, се превърна в постоянна роля, която никога не забравяше.